Сплавта на закона

Бандитът го гледаше с презрение. Изглежда, не го бе познал. Вероятно заради шапката.

— Значи, момче — каза Уейн. — Здравата си загазил.

Бандитът мълчеше.

— Бих могъл да те отърва. Ако си разумен, ще се разминеш с бесилото.

Бандитът го заплю.

Уейн се наведе напред и опря ръце на масата.

— Виж какво. — Гласът му рязко се промени и сега Уейн говореше нахакано. Малка доза докерски жаргон, солидна добавка кръчмарски за вкус и останалото от северните квартали и Осми октант, откъдето, изглежда, бяха повечето бандити. — Така ли се разговаря с авер, който е гътнал копой и му е гепил униформата, за да те измъкне оттук, пич?

Бандитът се ококори.

— Внимавай в картинката — предупреди го Уейн. — Още малко и ще се захилиш. Ще чатнат. Проклятие! Ще трябва пак да ме заплюеш.

Мъжът се поколеба.

— Плюй де!

Бандитът се изхрачи в лицето му.

— О, Гибел! — изрева Уейн, връщайки се към констабълския говор, и блъсна с юмрук по масата. — Момче, ако го направиш още веднъж, ще ти откъсна ушите.

Бандитът го гледаше учудено.

— Ъ-ъ, да го направя ли?

„Чудесно. Ето, че е на моя страна“.

— Как ли пък не! — изсъска Уейн. — Наистина ще взема да ти откъсна ушите. — Наведе напред и се върна към уличния жаргон.

— Копоите рекоха, че не си изпял нищо. Браво на тебе. Шефът ще е доволен.

— Ще ме измъкнеш ли?

— А ти как мислиш? Няма да те зарежа тук да им запееш. Или ще те отърва, или ще трябва да те оставя да си стиснеш ръцете с Железните очи.

— Няма да говоря — побърза да обещае мъжът. — Не ме убивай. Няма да проговоря!

— А останалите?

Мъжът се поколеба.

— Не мисля, че някой от тях ще си отвори устата. Освен може би Синдрен. Той е новак.

„Чудесно“ — помисли Уейн.

— Синдрен. Това русият с белега ли е?

— Не. Един нисичък. С големи уши. — Бандитът присви очи. — Не го ли познаваш?

— Не мога да ви помня всичките! — Уейн се надигна и премина на констабълския говор. — Хайде, стига си се опъвал. Къде ви е леговището, питам те? За кого работите? Искам отговори! — Наведе се напред. — Не ме познаваш, защото съм твърде ценен, за да ме знаят всички в бандата. Така никой не може да ме издаде. Аз работя с шефа. Тарсън.

— Тарсън? Той не е никакъв шеф. Само ни навиква.

„И това добре“.

— Имах предвид неговия шеф.

Бандитът се намръщи. Ставаше все по-подозрителен.

— Ако продължаваш така, току-виж обесили мен, приятел — рече с поомекнал тон Уейн. — Кой те нае? Искам да говоря с него.

— Кой… Менгемето наема новите. Не може да не знаеш. — И го изгледа враждебно.

„Чудесно“ — помисли си отново Уейн.

— Свърших! — извика той и се обърна. — Този няма да проговори. Костелив орех се оказа. — И се върна при вратата, зад която стояха Бретин и другите.

— Какво си шепнехте? — попита Бретин. — Нали каза, че ще можем да ви слушаме.

— Казах, че ще ме слушате, ако можете — поправи го Уейн. — Стига да чуете нещо. С тези типове трябва да се говори с нисък и заплашителен глас. Някой от тях каза ли някакви имена?

— Само прякори — отвърна недоволно Бретин.

— Да има сред тях тип на име Синдрен?