20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Толкова по-добре в края на краищата, толкова добре! — извика Портос. — Не можете да си представите мили мой, откак съм тук, колко ми се ще да се поразтуша ! Понякога в неделя, след литургия, препускам с кон по полетата и по именията на съседите, за да се натъкна някое сериозно спречкване, защото чувствувам нужда от него; но нищо, мили мой! Не зная от уважение ли;
——
1 Сципион Назика — древногръцки държавен деец, проявил се със своята добродетел. — Б. пр.
към мен, от страх ли, което е по-вероятно, оставят ме да тъпча с кучетата си люцерните, да газя, когото срещна, и аз се връщам в къщи още по-отегчен, това е то. Кажете ми поне по-лесно ли се бият в Париж?
— Колкото за това, мили мой, просто е прекрасно; няма нито укази, нито кардиналска гвардия, нито Жюсак, нито други копои. Боже мой! Знаете, под фенер, в странноприемница, навсякъде; „фрондьор ли сте?“ — изваждаш шпагата, и готово. Господин, дьо Гиз уби господин дьо Колини насред площад Роял и нема никакви последици.
— О, тогава това е повече от прекрасно! — каза Портос.
— Освен това — продължи д’Артанян — в скоро време ще имаме сражения по всички правила, с топове, с пожари; това ще бъде много разнообразно.
— Тогава съм съгласен.
— Давате ли думата си?
— Да, решено. Ще се бия наляво и надясно за Мазарини. Но…
— Но?
— Но той ще ме направи барон.
— Е, дявол да го вземе, това е вече решено! — каза д’Артанян. — Казах ви и ви повтарям, че гарантирам за вашето баронство.
При това обещание Портос, който не се беше съмнявал никога в думата на приятеля си, зави с него назад към замъка.
XIV. В КОЯТО СЕ ПОКАЗВА, ЧЕ АКО ПОРТОС БЕШЕ НЕДОВОЛЕН ОТ ПОЛОЖЕНИЕТО СИ, МУСКЕТОН БЕ МНОГО ДОВОЛЕН ОТ СВОЕТО
Когато се завръщаха към замъка, Портос плаваше в мечтите си за баронство, а д’Артанян мислеше за жалката природа на човека, вечно недоволен от това, което има, и Желаещ онова, което няма. Ако беше на мястото на ПорТос д’Артанян щеше да се смята за най-щастливия човек на земята. А какво липсваше за щастието на Портос?
пет букви пред всичките имена и малка коронка върху вРатичката на каретата.
„Изглежда, че ми е писано — мислеше си д’Артанян — да гледам цял живот наляво и надясно, без да видя нито веднъж напълно щастливо лице“.
В същата минута на тоя философски размисъл провидението сякаш поиска да му докаже, че се лъже. Портос тъкмо го беше оставил, за да даде някакви нареждания на готвача, когато забеляза, че Мускетон се приближава към него. Лицето на добрия момък, ако не се смята лекото вълнение, което като летен облак по-скоро го покриваше, отколкото помрачаваше, изглеждаше лице на напълно щастлив човек.
„Ето какво търсех — си каза д’Артанян. — Но уви, бедният момък не знае защо съм дошъл“.
Мускетон се спря на почтително разстояние. Д’Артанян седна на една пейка и му направи знак да се приближи.
— Господине — каза Мускетон, като се възползува от позволението, — имам една молба към вас.
— Говори, приятелю мой — отвърна д’Артанян.
— Не смея, страх ме е да не помислите, че благоденствието ме е погубило.
— Значи ти си щастлив, приятелю мой? — попита д’Артанян. — Тъй щастлив, доколкото това е възможно, и все пак вие можете да ме направите още по-щастлив.
— Е добре, говори! И ако това зависи от мене, смятай го за направено.
— О, господине, то зависи само от вас.
— Чакам.
— Господине, милостта, за която ви моля, е да ме наричате не Мускетон, а Мустон. Откак имам честта да бъда управител на негова светлост, аз приех това име; то е достойно и вдъхва на подчинените ми уважение към мен. Вие знаете, господине, колко е необходимо подчинението за прислугата.
Д’Артанян се усмихна; Портос удължаваше имената си, а Мускетон съкратяваше своето.
— И така, господине? — попита Мускетон, като целият трепереше.
— Добре, мили ми Мустон, съгласен съм — каза Д’Артанян. — Бъди спокоен, няма да забравя молбата ти и това ти прави удоволствие, няма дори да ти говоря на „ти“.
— О! — извика Мускетон, почервенял от радост. — Ако ми направите подобна чест, господине, ще ви бъда признателен цял живот. Но може би това би било твърде много от моя страна?
„Уви — помисли си д’Артанян, — това е съвсем малко в замяна на неочакваните нещастия, които нося на гоя клетник, приел ме тъй добре!“
— А дълго време ли ще останете у нас, господине? — попита Мускетон, лицето на когото, придобило старата си яснота, разцъфна като божур.
— Заминавам утре, приятелю мой — отговори д’Артанян.
— Ах, господине, нима дойдохте само за да ни огорчите?