Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Внезапно блесна зелена светкавица и тя изчезна. Няколко секунди Еймър стоя вторачен в стъкленицата.
— Какво стана, господарю? — извика Уилоу. — Господарю? Господарю?
Защото той бе взел нова стъкленица и започна да изсипва разни прахчета в нея.
— Афро… какво казваш, че е направила? — настояваше Уилоу.
— Афродизиак, Уилоу.
— И за какво й е?
— За мен, предполагам.
— Не, не! Питам какво се прави с него.
— Стран-н-н-ни неща — отвърна Еймър.
— Например?
— Ами… — измънка Еймър и повтори: — Ами… Тя ще… ъ-ъ… ме направи… ъ-ъ… като себе си.
— Чудесно! И пак ще бъдете приятели?
— Ами нещо такова, да.
— Май че ме премяташ, господарю — усъмни се огънчето.
— Виж какво, Уилоу — въздъхна той и за момент остави работата си, — афродизиакът кара мъжа да пожелае една жена плътски. Освен това Самона използва специални любовни еликсири.
— Любовни секири ли? Те за какво са — да отрежат любовта от плътската доза ли?
— Пораждат желание. Еликсирът поражда любов там, където преди това я е нямало.
— Не виждам особен смисъл.
— Нито пък аз — призна Еймър. — Цялата работа е в това: ако успее да ме прилъже да изпия дозата, ще стана неин роб.
— Не ми ли каза, че магиите й не ти действат?
— Досега. И то защото неутрализирам нейните отрови с мои противоотрови. Но винаги съществува вероятността да измисли нова рецепта, която би ми подействала.
— И сега какво правиш?
— Приготвям антиафродизиак, Уилоу.
— Антикакво?
— Защитно хапче — поясни Еймър. — Ще ме предпази от въздействието на нейната доза. Да видим… къде дянах селитрата?
— Но ти не искаш ли да се влюбиш в нея?
— Уилоу, не ми задавай объркващи въпроси.
— Нищо не разбирам.
— Същото важи и за мен.
— Тя защо иска да те накара да я харесваш?
— Защото е жена.
— Стига вече! Освен това!
— Уилоу — процеди през зъби Еймър, — не е твърде тактично да напомняш на един учен колко много неща не знае.
— Добре, съжалявам! Но цялата тази работа ми се струва много глупава. Тя забърка някаква доза, за да се влюбиш в нея, а ти друга, за да не се влюбиш. Щяхте да си спестите сума ти време и тревоги, ако и двамата не забърквахте дози.
— Абсолютно вярно — съгласи се Еймър. — За съжаление Самона не мисли така.
— И защо?
— Ами… Предполагам, че като не може да ме покори по един начин, ще опита по друг.
— И афро… там каквото беше, в състояние ли е да го направи?
— Като начало е добре — призна Еймър.
— Не разбирам — изпъшка нещастното, объркано огънче.
— Де да можех аз да разбера! — каза разпалено Еймър. — Така… пелин… сок от жлъчка… вълчи шлем…
— Любовни дози — запаметяваше Уилоу думите в главата за енергийни импулси. — Защитни хапчета… Чакай само Харвард да чуе за всичко това!
Имаше предвид учредения преди много години колеж.
Еймър разбърка за последен път сместа, вдигна я към устните си и я изпи на екс. Направи кисела физиономия, изкашля се и се усмихна.
— Така! Спасен съм!
Някакъв звук — толкова тих, че можеше по-скоро да се усети, отколкото да се чуе — изпълни стаята. Уилоу затрептя панически.
— Тъкмо навреме — пое дълбоко дъх Еймър.
— Добър ден, Еймър — измърка нисък, дрезгав глас.
— Добър ден, Самона.
Гласът й бе по-дълбок и по-плътен от обикновено и по тялото му полазиха тръпки. Еймър се досети, че дозата ще подейства в пълна степен след още няколко минути.
Самона се приближи до креслото му, а диплите на прилепналата към тялото й пола подчертаваха гъвкавите й движения.
— Не си особено любезен. Обикновено домакинът предлага нещо разхладително на госта си след тъй дълго пътуване.
— Разбира се — каза Еймър. — Извини ме.
Стана и взе кана и две чаши от лавицата.
— Чаша сладко вино ще свърши ли работа?
— Много добре — каза Самона и мимолетна усмивчица трепна на устните й.
Беше кратка като изтиктакването на часовник, но все пак не убягна от погледа на Еймър.
Той напълни чашите и й подаде едната:
— За твоето могъщество — да расте и се умножава.
— Лицемер! — каза тя. — Вдигни друг тост, Еймър, защото както ти, така и аз знаем, че никога няма да бъда по-силна, отколкото съм сега.
— Хайде, хайде. Още си млада.
— Да, но вече съм на върха. Ти, Еймър, също си млад, но твоята сила продължава да расте. Знам го, защото достатъчно дълго се опитвам да те победя.
— Стига, Самона! — запротестира той. — Не се отказвай толкова лесно! Знаеш, че все още можеш да ме победиш.
— Наистина ли? Не ми изглежда твърде вероятно.
— Не й вярвай, господарю! — прошепна Уилоу зад гърба му. — Не забравяй дозата!