Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Да! Ти вече си почти това! Преди да се качим тук, аз споменах за моето признание и същевременно за радостта си. Първото вече го направих. Последното ти сега ще споделиш с мен.
— Радост? За какво?
— За теб! Спомни си строгостта, с която ми говори долу в килера! Това беше мъжът от бронз! Вече не беглецът от сенки! Ти из един път отново израсна нависоко. Постави крак обратно върху гранита. Моля те, качи се пак на старото, добро място! Давам ти думата си, никоя сянка не е достойна, та дори и най-голямата, човек да обърне макар и един-единствен път глава назад заради нея!
— Да обърне назад! — повтори той. — Назад! Към миналото! И тъкмо на теб, на теб, който не считаш за достойно усилието макар и само глава да обърнеш, пожелах да доведа всички, всички свои сенки! Излез! Искам да ти покажа къде се таят! Виждам, че се догаждаш какво желая. Ти си щастлив от това. Очите ти светят! Ти спомена за победа, която съм удържал над теб и мен. Но сега ти извоюва една много, много по-голяма — победата над онези, от които някога претърпях поражение, над всички, всички, всички тях! Още веднъж те моля, да излезем!
Той взе лампата и ме изведе в библиотеката. Там я остави на масата.
— Тук смятах да ти разказвам, вероятно часове, часове наред — каза. — Може би и до утрото нямаше да съм свършил. Но сега ще го направя накратко, толкова накратко, колкото заслужават тези сенки!
Той посочи една редица книги, подвързани съвсем еднакво, и продължи:
— Тук стои моят дух, добре разчленен на томове и правилно номериран, както му е обичаят при хората. Надникни вътре и ми кажи после дали тези книги имат също една душа!
Посегнах да взема една от стелажа. Той помоли:
— Не сега! Ще имаш време, когато съм заминал и никой няма да те безпокои. Аз трябва да ти покажа и нещо друго. Възнамерявах да ти разкажа и обясня с каква цел съм писал тези произведения. Сега се отказвам, защото мисля по-различно отколкото само преди час. Ти ще ги прочетеш. Това означава, все едно съм казал: ще разбереш и тях, и мен. Това са само скици, предварителни работи, бегли етюди за упражнение на мен и читателя. За какво трябваше да подготвят почвата, ще премълча. Това се изразява чрез дела! Мислиш ли, че има хора, които са толкова неопитни, че да сметнат беглите упражнителни скици на един художник за напълно завършени произведения? Не? Нали? Невъзможно? Тогава аз, изглежда, съм майстор първи ранг, защото не се намери и един критик, който да разпознае моите лекокрили лястовици като предвестници на „моята приятелка Пролетта“, както е казал един известен поет.
— Майстор първи ранг! — усмихнах се аз. — И защо тази ирония, която е съвсем излишна тук? Хората не са разбрали чуруликането на твоите лястовици, защото са били още оковани в зимен лед, и защото те не пеят по онези ноти, дето стоят на петолинието! Трябваше ли да те огорчи това?
Той ме погледна — първо учудено, после замислено. Накрая се усмихна и той.
— Де и аз да притежавах ведрото злато, излъчващо сега светлината на очите ти! — възкликна. После прибави, посочвайки към стените: — Погледни писмата тук! Големи пълни сандъци! Така ми пишеха хората! Само обич имаше в тях! А тук са сандъците с листове от вестници. Те са изпълнени от омразата, която трябваше да ме унищожи. Аз се отдръпнах пред тази омраза. Хвана ме гнус! Но я охарактеризирах! Изтъкнах нейните причини! Отбранявах се, отбранявах се, отбранявах се!
— С какъв успех? — попитах.
— Трябваше да си тръгна! Моята последна дума към тези, от които трябваше да се махна, бе следната.
Той пристъпи до един от сандъците, взе лежащия най-отгоре вестник и зачете:
— „Аз съм човек. Вие не искате да го разберете, защото свръхчовеци сте навярно вече вие. Щом ме мъкнат на лобното място такива богове, нося мълком екзекуционното одеяние. Изкачвам се аз спокойно върху моята клада, която за мен собственоръчно вие издигнахте, и нека от духа на пламъка кръстен да бъда, за когото толкова тела вече изгорихте. Но ако не ме последвате, където отивам, нямам никаква работа с вашата божественост, защото, докато аз в очистващия огън заставам, вас виждам върху моите лаври да почивате с гордост. Пламъците да ме обгърнат с удоволствие оставям, защото ще се очисти в огъня само моят метал, ала на моите палачи твърдо аз заявявам: На ваше място да бъда никога не бих желал!“
Той сгъна вестника и го върна на мястото му. После попита:
— Знаеш ли за кого се сетих неволно при последните редове? За Гхулам ел Мултасим, Палача на мирзата! Така разголени като него лежат и моите палачи пред духовните ми очи. Те също бяха натрити с масло, което придава на всяко тяло хлъзгавостта на змиорка, на змия. Ти ще ги познаеш, всичките, всичките! Ей там лежат. Бездруго ще имаш време за четене!