През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Слязох от коня пред големия отвор, в който нямаше и следа от врата, не го вързах, за да мога, ако се наложи веднага, да го яхна и да препусна. Държах револвера в ръка готов за стрелба и бавно влязох.
Намерението да вляза навътре изглеждаше абсолютно невъзможно, а и както се убедих от пръв поглед, беше абсолютно безполезно.
Вътрешността на къщата представляваше едно-единствено помещение, което беше толкова ниско, че главата ми почти опираше в тавана. Видях един почернял камък, който явно служеше за печка, няколко черепа на волове и коне, представляващи столове, а в левия заден ъгъл имаше направено от листа легло, в което лежеше неподвижна човешка фигура. До него на земята имаше едно гърне, няколко счупени бутилки, нож и разни други жалки дреболии. Това беше всичко, което можеше да се намери в колибата. От какво можех да се страхувам тук?
Внесох пакета и се приближих с него до леглото. Мъжът лежеше все така неподвижно.
— Гюнюнюз хаир ола! (Добър ден!) — поздравих аз на висок глас.
Тогава той бавно се обърна към мен, погледна ме втренчено, сякаш съм го събудил от сън, и попита:
— Не истерсинизз султанъм? (Какво ще заповядате, господарю?)
— Ад ън Шабан? (Шабан ли е името ти?)
— Баш юстюне, султанъм! (На твоите заповеди, господарю!)
— Бояджи Бошак танимар сен? (Познаваш ли бояджията Бошак?)
Зарадван, той се надигна и седна, а после отговори:
— Пек ей, султанъм! (Много добре, господарю!)
Този човек наистина изглеждаше много болен и нещастен. По тялото му висяха само парцали и приличаше на скелет. Очите му жадно гледаха към пакета, който държах в ръката си.
— Той ти изпраща вино и сладкиши. При тези думи коленичих състрадателно до леглото му, за да отворя омотания с лико пакет.
— О, колко си добър, господарю! Гладен съм!
Той ме гледаше с горящ поглед. Наистина ли беше глад това или нещо друго, опасно за мен? Нямах време да довърша мислите си докрай. Зад себе си чух шум. Обърнах глава. През вратата влизаха двама, трима, петима мъже. Първият държеше пушката обърната като за удар и скочи към мен.
Тогава извадих револвера си и… скочих. Не, исках да скоча, но дългите, сухи ръце на просяка се вкопчиха в шията ми като пипалата на морски полипи и отново ме повлякоха надолу. Спомням си само, че бързо насочих дулото на револвера към главата на стареца и натиснах спусъка, но не можах да се прицеля. Някой страшно ме удари отзад по главата.
Бях като мъртъв. Сякаш вече нямах тяло, а само душа, дух. С бясна скорост летях през някакъв огън, чийто пламък щеше да ме погуби, после през бучащи вълни, от чийто студ замръзнах, през безкрайни пластове облаци и мъгла, високо над земята. После чувствах само, че летя, точно както луната обикаля около слънцето, без да ме вълнуват каквито и да е мисли или желания. В мен и около мен цареше неописуема пустота. Постепенно скоростта намаляваше. Вече не само чувствах, но и можех да мисля. Но какво мислех? Безкрайни, безподобни глупости. Да говоря обаче не можех, колкото и усилия да полагах да издам някакъв звук.
Постепенно в мислите ми се възцари ред. Спомних си името си, положението, възрастта, с които бях умрял, но как и кога бях намерил смъртта си, не знаех…
Продължавах да падам все повече и повече. Вече не се носех около земята, а се приближавах към нея като леко перце, което, подухвано насам-натам, пада от някоя кула. Колкото по-ниско падах, толкова повече неща си спомнях за земното си съществуване. Непрекъснато се сещах за разни хора и преживявания. Постепенно всичко ми се проясняваше. Спомних си, че бях предприел далечно пътуване, като в съзнанието ми бавно изплуваха страните, през които бях минал — че последно бях в Стамбул, в Едирне, после исках да се връщам в родината и пътьом бях пребит в една каменна колиба, в подножието на планината. Убийците ме бяха съборили върху леглото, в което преди това бе лежал просякът, а после наобиколиха печката и запалиха огън, на който щяха да пекат нещо…
Бях умрял и го осъзнавах: Бях чул дори гласовете на убийците и колкото повече се приближавах към земята, толкова по-ясно ги чувах…
И о, чудо! Паднах отново в колибата през покрива, върху вонящата постеля, а убийците все още бяха там. Чух ги да говорят. Усетих миризмата на месо, което те печаха на огъня. Исках да ги видя, но не можех да отворя очи, нито пък да се движа…