Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
„Защо не ме предупредиха? — знаех, че се пита брадатият. — Трябваше да ми се обадят, когато е потеглил за насам, както и аз им се обадих, за да им съобщя, че пристига.“
Защото мъртвите не звънят по телефона, готин. След малко ще видиш.
Излязох на открития площад пред входа на втория етаж и извървях няколко метра към пешеходната пътека. После спрях и погледнах зад себе си.
Арабинът тъкмо излизаше през вратата отдясно на площада и вдигаше мобифона към ухото си. Когато ме видя, отпусна телефона и се закова, сякаш изведнъж заинтригуван от някаква несъществуваща гледка.
Кимнах му и леко му махнах с ръка: А, ето те, хубаво. Запътих се към него.
Главата му едва забележимо се сви като на костенурка и тялото му се напрегна в познатата навсякъде по света реакция, когато те забележат при проследяване. Трудно е да се опише, малко прилича на реакцията на пациент по нощница, когато докторът вземе дълъг инструмент и го предупреди: „Това може да е малко неприятно“. Арабинът се огледа наоколо, после пак се вторачи в мен, правейки се доста сполучливо на човек, който се чуди защо му махат, да не би да го познават.
Отидох право при него и прошепнах:
— Добре, ето те. Казаха ми, че ще ме чакаш на първия етаж, пред залата за пристигащи, обаче не те видях.
Брадатият поклати глава. Устните му помръднаха, но от гърлото му не излезе звук.
— Има грешка — продължих. — Аз не съм човекът, който ти трябва.
Устните му пак помръднаха.
Мама му стара, помислих си. Явно не разбира. Това не го бях предвидил.
— Знаеш английски, нали? — попитах го. — Казаха ми, че можем да се разберем на английски.
— Да, да — заекна арабинът. — Знам английски.
Бързо се озърнах наляво-надясно, като че ли внезапно обзет от нервност, после пак се обърнах към него, присвил очи от неочаквана загриженост.
— Ти си човекът, нали? Казаха ми, че някой ще ме чака.
— Да, да — повтори той. — Аз съм човекът.
Толкова много „да“ едно след друго. Бяхме набрали нужната инерция.
От терминала излезе група от трима хонконгски китайци. Наблюдавах ги, докато ни подминаваха, като че ли се безпокоях, че могат да ни чуят, после предложих:
— Хайде да поговорим ей там — посочих външната стена на терминала, където можехме да застанем, без да ни виждат от сградата. Направих няколко крачки натам и зачаках. След кратко колебание той ме последва.
По дяволите, ако успеех да го привлека още малко по-нататък, да го заведа на по-тихо място, дори можеше да го разпитам. Това щеше да е идеално, същевременно и много по-рисковано от сравнително директния подход, който бях намислил. След кратко колебание реших, че не си струва.
— Ако се съди по изражението на лицето ти, имам чувството, че не си чул — казах аз.
— Какво да съм чул? Извинявай, не те разбирам.
Хонконгската група вече не можеше да ни чуе и продължаваше да се отдалечава. Площадът временно опустя.
— Да, виждам — отвърнах. — Добре, хайде просто да се върнем в хотела. Там ще изясним всичко.
Това звучеше съвсем безобидно. Неговите сънародници сигурно са заели позиции в хотела. Те можеха да му обяснят какво става. Пък и брадатият бе с половин глава по-висок и сигурно тежеше над двайсет килограма повече от мен. Какво толкова имаше да му мисли?
Той кимна в потвърждение.
— Добре, да вървим — казах. Понечих да тръгна към пешеходната пътека, после пак се обърнах към него. — Мили Боже, онова на рамото ти да не би да е птича курешка? — зяпнах, сякаш не вярвах на очите си.
— А? — Погледът му автоматично се стрелна към мястото, което му бях посочил.
Това е проблемът, когато носиш кашмирено сако за четири хиляди долара. Паникьосваш се за най-малкото петънце.
Докато отново обръщаше лицето си към мен, аз поставих лявата си ръка зад тила му и дръпнах главата му напред и надолу. В същия миг увих дясната си ръка по посока на часовниковата стрелка около шията му, опрях подлакътницата си под брадичката му и я хванах с лявата си ръка. Сега тилът му беше прикован към гърдите ми. Опитах се да се извия назад, обаче копелето бе толкова едро и яко, че нямах нужната опора.
Усетих дланите му на кръста си, опипваха, отчаяно се мъчеха да ме отблъснат. Всички мускули на врата му се бяха очертали като дебели въжета. Борихме се така няколко безкрайни секунди. На два пъти се опитах да завъртя хълбоци, ала в момента тъкмо това движение го изпълваше със смъртен страх и не можех да преодолея съпротивата на грамадните му ръце.
Добре, промяна на плана. Направих голяма крачка назад и го дръпнах напред и надолу. Той изпусна хълбоците ми и размаха ръце, отчаяно опитвайки се да ме докопа. Много късно. Проснах се по гръб под него и се извих за премятане. Последва миг на отчаяна съпротива и мускулатурата на врата му сякаш изпъкна още по-силно. После усетих, че шията му изхрущява и тялото му прелетя над мен, внезапно отпуснато и безжизнено.