Когато тя беше лоша

Когато пристигна в Лондон, откри малка будка, в която имаше списък с хотели. Запази си стая в един от най-евтините, които намери. Отне й два часа и половина да се добере до центъра на града в оживения сутрешен трафик. Лита за пръв път идваше в Европа, но се чувстваше толкова разстроена, че дори не се оглеждаше наоколо. Хотелът се намираше в „Ланкастър Гейт“, тесните малки стаички с грозни тапети на цветя и обща баня в дъното на коридора я потискаха. Нямаше сили дори да вземе душ, просто придърпа тънките пердета, сви се в леглото и се унесе в неспокоен сън. Клаксоните и шумът на колите навън вероятно биха държали друг човек буден, но Лита беше от Бронкс. Беше свикнала.

Събуди се в три следобед, когато слънцето вече залязваше. Дори и вътре се усещаше хлад. Взе малката груба хотелска хавлия, мина по коридора и се изкъпа на спокойствие, като изми и косата, и тялото си, за да се почувства чиста. Нямаше представа откъде да започне да търси Рупърт, но ако го откриеше, искаше да изглежда добре. Преоблече се в черни кожени панталони и кашмирено поло, изсуши косата си, гримира се леко и слезе долу.

Служителят на рецепцията примигна. Тази мадама нямаше нищо общо с момичето, регистрирало се по-рано. Без разрешената коса и сенките под очите, тя бе истинска красавица.

— Да, госпожице? — с надежда изрече той.

Лита му отправи една от най-сияйните си усмивки:

— Имам нужда от помощ, но не съм съвсем сигурна какво да търся.

„Чудесно. Дано се задържи пред рецепцията ми по-дълго. Какъв бюст само! — мислеше си служителят. — Дали не е проститутка? Не е, едва ли… прекалено богата изглежда.“ И не достатъчно отчаяна, макар че в нея се долавяше някаква тревога.

Жалко. Все някак си щеше да събере таксата за няколко часа насаме с нея.

— Защо не ми разкажеш, а аз ще преценя дали мога да помогна.

— Трябва да открия един човек, но не знам къде живее.

— Телефонният указател — веднага предложи той.

Янки — нищо не разбират!

Тя поклати глава. Косата й се разпиля по раменете й като в реклама на шампоан.

— Името му е доста често срещано. Ланкастър. Но е лорд. Лорд Ланкастър. А и не знам дали номерът му изобщо е вписан в указателя.

— Попитай в Камарата на лордовете. Но не мисля, че там пускат да се влиза свободно. Не… почакай. Има книга, в която са вписани всички аристократи. Лордовете — също.

— Как се казва тази книга?

— Не помня. Иди в местната библиотека — добави той с рядък изблик на съобразителност. — Там ще ти помогнат. Ще ти запиша адреса.

— О, благодаря! — Американският й акцент приличаше на разтопено масло.

Той се гмурна в топлината му. Може би тя щеше да спре да търси онзи лорд и щеше да излезе и с някой обикновен мъж. Може пък да я покани на среща.

Но тя вече излизаше през вратата.