Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Имаш право. Наистина звучи налудничаво. А може ли да е варицела? И жената да има потисната имунна система? — Устата ми пресъхна.
— Не знам нищо за нея, но не съм виждал такава варицела. Обривът прилича на вариола. Всички мехурчета са на една и съща възраст и са станали гнойни. Колкото повече се отдалечават от средата на тялото, толкова по-гъсти стават.
Замислих се за трупа без глава и крайници и за малката област с обрив, за който предполагах, че е херпес зостер, и сърцето ми се изпълни със страх. Не знаех къде е умряла жертвата, но смятах, че е някъде във Вирджиния. Остров Танжер също е в границите на Вирджиния. Малък бариерен риф в залива Чесапийк, където хората изкарват прехраната си с лов на раци.
— Напоследък има множество странни вируси — каза Хойт.
— Да. Ханта, ебола, ХИВ, тропическа треска и така нататък. Но те нямат симптоми, каквито ти описваш. Това, разбира се, не означава, че не съществува нещо, за което не знаем.
— Познавам симптомите на едрата шарка. Достатъчно съм възрастен и съм виждал такива болни с очите си. Но не съм специалист по инфекциозните заболявания, Кей. Не съм наясно и с твоята професия. Но какъвто и да е случаят, факт е, че жената е мъртва и я е убил вирус на някаква шарка.
— Явно е живяла сама.
— Да.
— И кога за последен път е била видяна жива?
— Шефът работи по този въпрос.
— Какъв шеф?
— На полицията на острова. Сега съм в пикапа му и използвам телефона.
— Той чува ли разговора ни?
— Не. Излезе. Отиде да разпита съседите. Направих всичко възможно да получа информация, но не ми провървя. Била ли си тук?
— Не.
— Ами, да кажем само, че не са много общителни. На целия остров има може би три фамилни имена. Повечето хора остаряват тук. Не се местят. Адски трудно е да разбереш какво казват. Говорят на диалект, какъвто няма другаде по света.
— Никой да не докосва трупа, докато не добия представа с какво имам работа — казах аз и почнах да разкопчавам пижамата си.
— Какво искаш да направя?
— Предай на шефа на полицията да охраняват къщата. Никой да не влиза, докато не кажа. А ти се прибери вкъщи. По-късно ще ти се обадя.
Лаборантите не бяха готови с микробиологичния анализ на торса, но аз не можех да чакам. Облякох се набързо — изпусках всичко, което докоснех, сякаш двигателните ми способности ме бяха напуснали. Подкарах с висока скорост по безлюдните улици и в пет часа паркирах на мястото си пред Института по съдебна медицина. Влязох в сградата и стреснах нощния пазач.
— Господи, доктор Скарпета! — възкликна Евънс, който охраняваше сградата, откакто работех там.
— Съжалявам — с разтуптяно сърце казах аз. — Не исках да те уплаша.
— Правя редовната си обиколка. Всичко наред ли е?
— Надявам се — отговорих аз и минах покрай него.
— Труп ли карат?
Той ме последва. Отворих вратата и го погледнах.
— Не, доколкото знам.
Евънс беше напълно озадачен, защото не разбираше защо съм дошла в този час, ако не карат труп. Той поклати глава и се върна при вратата, водеща към паркинга. Оттам щеше да отиде във фоайето и да гледа телевизия, докато дойдеше време за поредната обиколка. Евънс не стъпваше в моргата. Не разбираше как някой би могъл да го прави и аз знаех, че се страхува от мен.
— Няма да се бавя — извиках аз.
— Добре. Знаеш къде съм.
На половината път по коридора за моргата имаше малка стая. Отбих се първо там и отключих вратата. В помещението имаше три камери за дълбоко замразяване, каквито човек не може да види в магазина. Бяха от неръждаема стомана и огромни. Дигиталните датчици на вратите показваха температурата вътре. На всеки беше залепен списък с номерата на неидентифицираните трупове там.
Отворих едната врата и от камерата излезе гъста мъгла от леденостуден въздух, който попари лицето ми. Жената беше в чувал, поставен на носилка. Сложих си престилка, ръкавици, маска на лицето и всички други предпазни средства, с които разполагахме. Знаех, че може би вече съм си навлякла неприятности, и мисълта за Уинго и уязвимото му състояние ме изпълни със страх. Издърпах чувала и го сложих на масата от неръждаема стомана в средата на стаята. Свалих ципа и изложих торса на температурата на въздуха на околната среда. После отидох да отключа залата за аутопсии.
Взех скалпел и чисти предметни стъкла и се върнах в хладилното помещение. Външният слой на кожата на трупа беше влажен, защото бе започнал да се размразява, и аз използвах топли мокри хавлии, за да ускоря този процес, после изстъргах мехурчетата от остатъците на ампутираните крайници и натрих предметните стъкла. Вдигнах ципа и закачих на чувала оранжевия знак, предупреждаващ за биологична опасност. Със сетни сили пренесох торса в хладилната камера. Ръцете ми трепереха. Нямаше кого да повикам на помощ освен Евънс, затова се справих сама. Сложих още предупредителни знаци на вратата на хладилната камера.