Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Воините бяха озверели по време на битката и сега се наслаждаваха на страданията и разрухата сред безпомощните си жертви — мъже, жени и деца. Тя сви яростно юмруци, но се овладя. Онези, които командваха нападателите, щяха да се хвърлят незабавно срещу нея, ако разкриеше присъствието си чрез магия. Страхът не й беше присъщ, но предпазливостта беше и тя разбираше, че е ценна, защото може да направи още много, докато дойде времето на голямата битка.
Когато проблемът намереше решението си, щеше да се балансира съдбата на много светове, а не само животът на тези бедни нещастници.
Дори и от това разстояние вятърът носеше виковете на болка. Миранда започна да слиза по склона. През последните часове бе превърнала сърцето си в камък, защото се бореше с желанието си да помогне на малцината оцелели, макар да знаеше, че има много по-критични въпроси, нуждаещи се от нейната намеса.
Приближи полесражението и се приведе. Скрита зад едни ниски скали, изчака да отминат отряд пияни воини с яркозелени превръзки на ръкавите. На един от конете лежеше вързана жена и пищеше с все сили. Миранда почувства, че лицето й пламва от ярост. Наложи си да се успокои — ако сега изтървеше нервите си, нямаше да помогне никому.
Заобиколи мястото на битката и мина през едно разрушено село. Не беше останала нито една здрава къща, — тук самотна стена, там разкривена рамка на врата, но нищо, което дори малко да прилича на дом. Лютивият пушек раздразни очите й, докато търсеше дали някой е останал жив.
Влезе по-навътре в селището, за да намери информацията, която й трябваше. Приклекна зад една полуразрушена стена, когато друг отряд конници премина в тръс — тези бяха по-малко войнствени от първите, които бе забелязала. Сигурно бяха запасняци. Тези мъже не бяха наемници, а попълнение от централните военни съединения на силите на нашествениците. Яздеха по-бързо, отколкото бе очаквала. Тя изруга тихо и се измъкна от центъра на селото. Би могла да изчезне по всяко време, но беше уморена и усилието й да се прикрива от противниците си беше казало думата. Нуждаеше се от почивка на тихо място, почивка, която щеше да й помогне да възстанови силите си и да напусне тази област преди враговете да узнаят, че е била тук и е наблюдавала.
Надникна през една изгоряла врата и дори нейната желязна същност се огъна пред зрелището, което я посрещна. Като ловеше въздух с уста, тя протегна ръка и се хвана за рамката, защото коленете й се подкосиха пред злокобната гледка на мъртвите деца. Малки телца, овъглени до черно, бяха струпани в центъра на опожарената сграда. Миранда почувства как в гърлото й се надига животинска вълна от мъка и ярост и се постара да я овладее, защото гневът заплашваше да завладее съзнанието й. Знаеше, че ако някое от чудовищата, които бяха извършили това ужасно деяние, се мернеше сега пред погледа й, щеше да го унищожи незабавно, без да се замисля какви последствия би имало това за нейната мисия.
Като се опитваше да се успокои, тя пое два пъти дълбоко дъх и преглътна сълзите на състрадание. Бебета със сплескани главички бяха хвърлени върху по-големите деца, от които все още стърчаха стрели. „Все пак — помисли си Миранда — децата са били убити преди сградата да бъде обхвата от огъня.“ С горчивина се запита дали смъртта от меч или стрела е по-лека от смъртта сред пламъците. Пожела мир на душите на тези измъчени слаби телца и напусна сградата.
Продължи пътя си към другия край на селото, за да не се срещне отново с конниците. Надникна иззад ъгъла на една съборетина, била доскоро хан, и като не видя нищо, внимателно излезе от селото. Пресече рекичката, спускаща се от хълмовете, стигна до група дървета — и там без малко щеше да загине.
Жената беше обхваната от ужас и заради това ножът й леко се отплесна, но все пак Миранда усети остра болка в лявото си рамо. Като изкрещя, тя сграбчи китката на жената, бързо се извъртя и нападателката бе принудена да изпусне ножа.
Като дишаше учестено от болка и гняв, Миранда тихо каза:
— Мълчи, глупачко! Няма да те нараня. — После видя двете криещи се деца зад жената и допълни. — Нито теб, нито децата ти.
Тонът й малко омекна. Тя пусна ръката на жената и огледа рамото си. Видя зейнала рана и я притисна с дясната си ръка.
— Коя си ти? — запита жената.
— Казвам се Миранда.
Очите на жената се наляха със сълзи и тя рече:
— Те… те избиват и децата.
Миранда затвори очи и кимна. Жените можеха да послужат на нашествениците по време на похода им, след което щяха да ги убият, но децата не им трябваха. Търговците на роби биха могли да ги вземат, но те идваха чак след армията, а тук, в разгара на битката, малко обръщаха внимание на тези подробности.