Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Обикновен. С изключение на ръката... моля ви оставете ме да
си вървя...
Ейдриън избута Лиса настрани, прекъсвайки контакта
между нея и Джо. Джо едва не се свлече на пода, а сетне се
107
р и ш е л м и й д
скова, когато погледът му се преплете с този на Ейдриън. Още
внушение, но в много по-малка доза, отколкото Лиса бе из-
ползвала.
– Забрави това – изсъска Ейдриън. – Никога не сме водили
този разговор.
– Ейдриън, какво...
Даниела прекрачи прага на дневната и се сепна от гледката,
разкрила се пред очите ѝ. Кристиан все още седеше на дивана,
но Ейдриън и Лиса бяха на сантиметри от Джо, чиято риза бе
мокра от пот.
– Какво става тук? – възкликна Даниела.
Ейдриън отстъпи назад и дари майка си с една от онези
свои очарователни усмивки, които разтапяха сърцата на тол-
кова много жени.
– Този младеж е дошъл да се види с теб, мамо. Казахме му
да те почака. Тъкмо излизахме.
Даниела плъзна поглед между сина си и Джо. Явно беше,
че се чувства объркана и смутена. Лиса се изненада от думите
на Ейдриън, че „тъкмо излизали“, но не го опроверга. Крис-
тиан също.
– Радвам се да ви видя – промърмори Лиса. Усмивката, с
която озари Даниела, беше не по-малко очарователна от тази
на Ейдриън. Джо изглеждаше напълно замаян. След последна-
та заповед на Ейдриън бедният портиер вероятно напълно бе
забравил как се е озовал в дома на семейство Ивашков.
Лиса и Кристиан побързаха да последват Ейдриън навън,
преди Даниела да успее да проговори.
– Какво, по дяволите, беше това? – попита Кристиан, ко-
гато тримата се озоваха навън. Не бях сигурна дали имаше
предвид стряскащата сила на внушението на Лиса, или онова,
което бе разкрил Джо.
– Не съм сигурен – отвърна Ейдриън мрачно. Нямаше и
следа от сърдечната му очарователна усмивка. – Но трябва да
поговорим с Михаил.
– Роуз.
Нежният глас на Дмитрий ме върна обратно в колата при
него и Сидни. Той несъмнено бе разпознал изражението на
лицето ми и знаеше какво става.
108
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Всичко наред ли е там? – попита.
Знаех, че „там“ означава кралския двор, а не задната се-
далка на колата. Кимнах, макар че „наред“ не беше най-пра-
вилната дума за това, на което току-що бях станала свидетел.
На какво точно бях станала свидетел? На признание за лъ-
жесвидетелстване. Признание, което опровергаваше някои от
доказателствата срещу мен. Не ми пукаше, че Джо бе излъгал
заради безопасността на Ейдриън. Ейдриън не беше замесен
в убийството на Татяна. Исках да е чист от всякакви подозре-
ния. Но останалото? Някакъв „обикновен“ морой, който бе
платил на Джо да излъже за времето, когато съм била в стаята
си, лишавайки ме от алиби?
Преди да успея напълно да осмисля чутото, забелязах, че
колата спря. Изтласках информацията за Джо в дъното на съз-
нанието си и се опитах да осмисля сегашното ни положение.
Лаптопът на Сидни проблясваше на предната седалка, докато
тя търсеше нещо.
– Къде сме? – втренчих се през прозореца. На светлината
на фаровете видях една мрачна, затворена бензиностанция.
– В Олтсуд – отвърна Дмитрий.
Доколкото можех да видя, нямаше нищо друго освен бен-
зиностанцията.
– Последният град, в който бяхме, приличаше на Ню Йорк
в сравнение с този.
Сидни затвори лаптопа си. Подаде ми го и аз го оставих на
седалката до мен, близо до раниците, които тя по някакво чудо
бе успяла да грабне, когато е изхвърчала от мотела. Запали
двигателя и излезе от паркинга. Недалеч виждах светлините
на магистралата и очаквах тя да завие към нея. Вместо това тя
подмина бензиностанцията и продължи напред в мрака. Както
и по-рано, бяхме заобиколени от планини и по-малки гори.
Продължихме да се движим със скоростта на охлюв, докато
Сидни не видя тесен път, покрит с чакъл, който се губеше в
гората. Беше достатъчно широк, за да се движи една кола по
него, но и някак си не очаквах, че ще попаднем на оживен
трафик. Пътят ни отвеждаше все по-навътре в гората и макар
да не можех да видя лицето на Сидни, безпокойството ѝ се
усещаше съвсем явно в колата.
109
р и ш е л м и й д
Минутите се нижеха като часове, докато накрая тесният път
ни изведе на голяма поляна. Други коли – доста стари и потро-
шени – бяха паркирани там. Беше доста странно място за пар-