Портата на дявола

– Виждаш ли нещо? – попита Пол.

Гамей водеше Рапунцел напред, обръщаше главата ѝ наляво-надясно, търсеше нещо като струйка мехурчета, които да уловят светлината. Би трябвало да лесно да ги видят, но не успяха.

– Трябва да е някъде тук.

– Не виждам нищо – каза Пол.

– Отвори друга бутилка – каза тя. Той поклати глава.

– Две бутилки са една четвърт от всичкия ни въздух.

– Това няма да има значение – каза тя.

– Разбира се, че има значение. Погребани сме, ще им трябва известно време да ни изкопаят. Не искам да се задушим, докато ни открият.

За първи път тя долови страх в гласа му. Дотук той се бе държал делово, както винаги. Силният, спокоен Пол, когото познаваше. Вероятно бе такъв заради нея. Той бе не по-малко уплашен. Трябваше да му каже истината.

– Там отзад има теч.

Последва тишина, а после:

– Теч ли? Тя кимна.

– Колко голям?

– Все още не много – отвърна тя. – Но няма да ни остави толкова време, че да се тревожим за въздуха.

Той се втренчи в нея за миг и накрая кимна.

– Кажи ми кога.

Тя сложи визьора и поведе Рапунцел обратно към носа на кораба. Този път мина от лявата страна.

– Давай!

Пол завъртя лоста на втория цилиндър, заключи го и изпусна втория резервоар. Пак се чу шумът от излитащия въздух и подводницата се разтресе, а Гамей напрягаше очи, за да види нещо.

Обръщане, взиране, пак обръщане. Нищо. Никъде нищо.

Нов страх пропълзя през нея. Ами ако изобщо не бяха близо до носа? Ами ако лавината беше завъртяла „Кинджара Мару” или пък ги бе отнесла твърде далеч от кораба? Та те можеше да са дори под кораба.

Екраните пред очите ѝ потрепнаха и се разклатиха. За секунда тя се уплаши, че ще изгубят видеовръзка. Но после се стабилизираха, освен една област близо до самия връх на екрана. Нещо там разкривяваше картината.

Гамей се надяваше да не е пукнатина в стъклото, което можеше да е фатално за Рапунцел, както течът скоро щеше да се окаже фатален за тях. Но камерата продължи да предава, а Гамей осъзна, че изкривяването не е пукнатина. То бе причинено от нещо друго – мехурче, което беше хванато от лещите.

Тя върна записа и го забави. Сигурна беше, че покрай Рапунцел минава струя мехурчета. Обърна малкия апарат, за да погледне право надолу. Там, почти точно под робота, се виждаше продълговатата форма на групъра. Не беше заровен, както очакваха, беше паднал с илюминатора надолу в наноса, а върху него бяха струпани метални отломки от кораба.

Пол също го видя.

– Казвал ли съм ти колко обичам жена си? – каза той развълнувано.

– И аз те обичам – отвърна тя, като вече насочваше Рапунцел към тях.

– Рапунцел има ли горелка?

Тя кимна и щом малкия робот ги достигна, тя включи ацетиленовата горелка и започна да разрязва една от металните греди, паднали върху подводницата.

Горелката проряза гредата точно за две минути. Сряза я на две и тя падна с отекващ трясък. Групърът се разтресе, когато бе освободен от тежестта.