Песен за нибелунгите
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Песен за нибелунгите». Краткое содержание книги:
Някъде в далечната 1200 година епископът в крайдунавския град Пасау възложил на скромния книжовник Конрад фон Фусесбрунен да обедини устните предания за чутовния нибелунг Зигфрид и прелестната Кримхилда, за последния бургундски владетел Гунтер и неговата съпруга Брунхилда, за безжалостния и алчен Хаген, погубил Зигфрид и потопил в Рейн съкровището на нибелунгите. Така, предполагат учените, възникнал знаменитият средновековен немскоезичен епос „Песен за нибелунгите“.
Перейти на страницу:
Макар със смъртна рана, • заудря толкоз силно,
че камъни безценни • наоколо обилно
от щита захвърчаха; • строши се и обковът.
Жадуваше разплата • по мяра гостът ловък.
Ръката му могъща • бе Хаген повалила,
от удари ехтеше • поляната с все сила,
ала да го погуби • не можеше за жалост:
без меча яростта му • отиваше нахалост.
Ликът му побледнял бе, • нозете не държаха
и силите телесни • полека се топяха —
личеше вече как е • белязан от смъртта.
Красавица го сетне • оплаква в самота.
Кръвта шуртеше буйно • от раната грамадна.
Съпругът на Кримхилда • посред цветята падна
и в сетния си напън • започна да проклина
замислилите смърт за • доверен свой роднина.
„Каналии злощастни“ — • обреченият каза, —
„с услугите към вас ли • аз породих омраза,
та верността си с гибел • ще заплатя в тоз спор?
Какъв вий на рода си • докарахте позор!
Потомците ви вече • вовек са опетнени,
загдето вий гнева си, • изпитван спрямо мене,
превърнахте тъй жалко • в необуздана мъст.
На рицари презрени • носете своя кръст!“
Дотичаха ловците, • где бе се строполил.
Денят бе за мнозина • печален и унил.
Жалееше го всеки, • що бивал му е верен —
заслужил го бе този • юнак добронамерен.
Бургундският цар също • окайваше смъртта му.
„Противно е“ — продума • умиращият само —
„виновник за злодейство • в притворство да изпада.
Прокоба, щом го стори, • за него се полага.“
„Защо ли“ — вметна Хаген — • „завайкали сте се?
Настъпи вече краят • на грижи, страхове.
Колцина нам ще смеят • насетне да вредят?
Аз горд съм, че прекърших • мощта му този път.“
„Ликувайте на воля“ — • пак Зигфрид се обади. —
„Да бях аз предусетил • коварни изненади,
живота си едва ли • тъй лесно вам бих дал.
Но мене за Кримхилда • сега ми е най-жал.
Дано смили се Бог над • невръстния ми син,
когото нявга укор • ще стига не един,
че близките му подло • са някого убили.
Нима на мое място • не бихте вий скърбили?“
Раненият печално • към царя продължи:
„Желаете ли някой • и вас да уважи
за проявена вярност, • сторете ми услуга:
на вас ще поверя аз • добрата си съпруга.
От полза да е, дето • тя ваша е сестра,
и нека я закриля • на цар предаността,
че вече няма глас на • любимия да чуе.
И с воините ми татко • ще ме очаква всуе.“
Кръвта му оросила • бе всичките цветя.
Недълго противи се • той още на смъртта:
с косата си успя тя • накрай да го пребори.
Престанал бе храбрецът • прекрасен да говори.
Витязите видяха, • че мъртъв беше той.
На златоален щит бе • положен тоз герой.
Условиха се сетне • да се запази в тайна,
че Хаген е извършил • злина необичайна.
Мнозина настояха: • „Нам случи се беда,
но нека я прикрием • и кажем: при езда,
когато сам ловувал • в затънтения лес,
разбойници убили, • уви, са Зигфрид днес.“
„Във Вормс ще го завърна, • без много да се мая“
тъй Хаген възрази им. — • „Каквото да узнае
жена му, дето срам на • Брунхилда погоди,
мен малко ме вълнуват • риданията й.“
Перейти на страницу: