Една любов в Париж

— Какво правите с тази чанта? — запитал той.

Робер го изгледал с откровена пленителна усмивка.

— Тука беше забравена. Исках да видя дали няма да намеря на кого е.

Господинът го изгледал със строг, недоверчив поглед.

— Трябваше просто да я предадете на съдържателя.

— И смятате, че тогава щяхте да си я получите, така ли? — отговорил Робер с приятелски тон и подал чантата.

Непознатият взел чантата, без да каже нито дума, и си отишъл.

— Жените са престъпно немарливи с чантите си — казал Робер.

Лидия си отдъхнала с облекчение — подозрението й било неоснователно. Толкова много хора имало наоколо, как е било възможно човек да се реши на такава дързост, да измъкне пари от чужда чанта? Опасността била преголяма. Но тя познавала всяко отделно движение на лицето на Робер, затова колкото да й се виждало невероятно, дълбоко в душата си била уверена, че той имал намерение да вземе парите, и щял да го сметне като отлична шега.

Тя решително изхвърлила из паметта си тази случка, но когато по време на онзи страшен преди обед прочела във вестника, че англичанинът Теди Джордан бил убит, пак си я спомнила. Спомнила си за изражението на очите на Робер. Сега разбрала от какво е било кървавото петно по панталона му. Разбрала защо Робер имал толкова мрачен вид, когато изгубил службата си, защо майка му била толкова отчаяна и защо полковник Легран, докторът, по цели часове се затварял заедно с майката и сина и водел с тях оживени разговори. Защото Робер бил откраднал пари. А когато мадам Берже уволнила прислужницата си и започнала да пести и да стяга кесията си, направила го, защото трябвало да плати огромна сума, почти извън нейните материални възможности, за да предпази сина си от затвора. Лидия прочела още веднъж описанието на репортьора за престъплението. Теди Джордан живеел сам в един апартамент на партера, а портиерката всеки ден ходела да му чисти. Хранел се навън, обаче всяка сутрин към девет часа портиерката му занасяла кафе. Тя именно го намерила убит. Проснат на пода, по риза, с рана от нож в гърба, до него грамофонът с една счупена грамофонна плоча под трупа; това показвало, че Джордан бил намушкан, когато се готвел да смени плочата. Празният му портфейл стоял на корниза на камината. На масата край леглото имало полуизпита чаша уиски със сода; втора, неупотребявана чаша, стояла до една бутилка уиски, сифон и неразрязана торта върху поднос. От тази обстановка можело да се направи заключение, че е бил очакван гост, че гостът отказал да пие. Смъртта била настъпила преди няколко часа. Очевидно репортьорът направил на своя глава малък оглед, но колко истина имало в описанието му и колко измислено, трудно можело да се каже. Той разпитал портиерката и от нея узнал, че доколкото тя знаела, жени не били идвали никога в апартамента, а мъже, напротив, доста често, главно младежи, та по това тя правела известни свои заключения. Теди Джордан бил добър наемател, щедър, когато имал пари, затова с него нямали никакви разправии. Ножът бил забит в гърба с необикновена сила, затова полицията била убедена, че убиецът е бил мъж физически доста здрав. В стаята всичко било изрядно; по това личало, че Джордан бил нападнат неочаквано, и не е имал никаква възможност да се отбранява. Не могли да намерят ножа, но по завесата на прозореца имало кървави петна и по тях личало, че ножът бил избърсан в нея. Репортьорът съобщавал по-нататък, че полицията не намерила никакви отпечатъци от пръсти; или убиецът ги е избърсал, или пък е носил ръкавици. Първата възможност сочела към голямо хладнокръвие, а втората — че убийството било извършено с предумисъл.