Неочаквано възмездие

— Пусни ме, дете. Стой тук. Грижи се за Моли, Нанси. И чакай Марк.

На Боскоуън не му убягна натъртеното последно указание на Пенелин.

— Марк не е ли тук?

— Предполагам, че е навън с приятели. В Сейнт Айвс или Сейнт Джъст. Знаеш как е при младежите — отговори Пенелин и потупа Нанси по ръката. — Е, готов съм, Едуард. Да тръгваме.

След това кимна към другите и излезе от къщата. Малко по-късно забръмча колата на Боскоуън. Шумът се усили, когато даде заден по алеята, и заглъхна напълно по пътя към Пензънс.

Нанси се извърна рязко към дневната.

— Помогнете му! — извика тя на Линли. — Той не е убил Мик. Вие сте полицай. Можете да му помогнете. Трябва! — И замачка ненужно предницата на роклята си.

Още докато отиваше към нея, Линли размишляваше върху това колко малко може да помогне. В Корнуол нямаше правомощия. Боскоуън изглеждаше доста способен и бе малко вероятно да потърси помощ от Ню Скотланд Ярд. Ако полицай Паркър бе поел случая, несъмнено нямаше да чакат дълго, докато се изиска подкрепа от столицата. Но не Паркър го беше поел. И тъй като криминалният отдел на Пензънс изглеждаше напълно компетентен, разследването щеше да си остане в техни ръце. Все пак му се искаше да й каже нещо, дори само за да предизвика пречистване чрез повторно преживяване на кошмара.

— Кажи ми какво се случи тази вечер.

Той я поведе обратно към люлеещия се стол. Дебора се надигна и загърна раменете й с одеялото, което беше метнато върху облегалката на канапето.

Нанси разказа историята, като се запъваше на места. Отишла да разлива напитки за представлението и оставила бебето с Мик. Той работел на бюрото си в дневната и приготвял пликовете със заплатите на персонала. Тя оставила Моли в кошарката. Това било в седем и половина.

— Когато се върнах в къщата, чух Моли да плаче. Разсърдих се, че Мик не й обръща внимание. Когато отворих вратата, му креснах.

— Вратата не е била заключена? — попита Сейнт Джеймс.

Нанси отговори отрицателно.

— И ти не забеляза ли трупа на Мик?

Тя поклати глава и загърна още по-здраво слабите си рамене с одеялото. Единият й лакът щръкна навън. Беше кльощав и зачервен.

— Вратата на дневната беше затворена.

— И когато я отвори, какво забеляза първо?

— Него. Мик. Да лежи… — Тя се опита да си поеме въздух. — След това всичко около него: хартиите, тетрадките и такива неща.

— Сякаш стаята е била претърсвана — рече Сейнт Джеймс. — Мик работил ли е някога върху статиите си вкъщи?

Нанси потърка ръка в одеялото и кимна твърде енергично:

— Често, да. На компютъра. Не искаше да се връща в офиса след вечеря, затова работеше по малко вкъщи. Държеше доста от записките си у дома. „Подреди тия работи, Мики — казвах му понякога. — Трябва да изхвърлим някои неща.“ Но той не искаше, защото никога не знаеше кога може да му потрябва някоя подробност и да я погледне в някоя тетрадка, списание или в дневника си. „Не мога да ги изхвърля, Нане — казваше ми. — Първото нещо, което ще изхвърля, ще бъде точно онова, от което имам нужда.“ Така че винаги имаше книжа. Парченца от това или онова. Бележки на хартиени салфетки или кибритени кутии. Така правеше той. Много бележки. Някой сигурно е искал… или пък парите. Парите! Не бива да забравяме това.