Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Когато я чуха да се движи на горния етаж, именно лейди Хелън облече в думи това, което се въртеше в главата на Линли. Тя заговори с обичайния си откровен маниер:
— Томи, къде предполагаш, че може да е Джон Пенелин? Мислиш ли, че Нанси наистина е говорила с него по време на представлението? Защото на мен определено ми се струва странен начинът, по който настояваше, че е говорила с него.
Линли беше седнал на пейката пред пианото и натисна леко три клавиша в едва доловим дисонанс.
— Не знам — отговори той.
Но дори и да можеше да пренебрегне интуитивната забележка на Хелън, не можеше да забрави разговора си с Нанси същия следобед или неприязънта, с която баща й беше говорил за нейния съпруг.
Часовникът удари половин час. Нанси се върна при тях.
— Не мога да разбера къде може да е татко — рече тя. — Няма нужда да оставате. Ще се оправя.
— Ще останем — каза Линли.
Тя прибра косата си зад ушите и изтри длани в роклята си.
— Вероятно е излязъл преди малко. Понякога прави така, когато не може да заспи. Разхожда се из имението. Често го прави, преди да си легне вечер. Из имението. Сигурна съм, че е отишъл там.
Никой не спомена за ужасно малката вероятност Джон Пенелин да тръгне на разходка из имението в два и половина сутринта. А и не беше необходимо, тъй като фактите се обединяваха, за да обвинят Нанси в лъжа. Още докато изричаше последните си думи, фаровете на една кола минаха по прозорците на дневната. Чу се кашляне на двигател. Портата се отвори и затвори. По плочките проехтяха стъпки и момент по-късно стигнаха на верандата. Нанси тръгна бързо към вратата.
Гласът на Пенелин долетя ясно до събралите се в стаята. Звучеше остро:
— Нанси? Какво правиш тук? Не е заради Марк, нали? Нанси, къде е Марк?
Нанси протегна ръка към него, когато Пенелин се появи на вратата. Той я пое.
— Татко — потрепери гласът й.
Неочаквано Пенелин видя и останалите, които се бяха събрали в дневната. По лицето му премина тревога.
— Какво е станало? — попита той. — За бога, кажи ми какво ти е сторило сега онова копеле!
— Той е мъртъв — отговори Нанси. — Някой… — Тя се спря, сякаш думите й напомняха за ужаса, който успокоителното бе успяло да замъгли за известно време.
Пенелин я изгледа внимателно. След това я заобиколи и направи крачка към стълбите.
— Нанси, къде е брат ти?
Нанси не отговори нищо. Линли се изправи бавно в дневната. Пенелин отново заговори:
— Кажи ми какво се е случило.
— Нанси е намерила трупа на Мик в къщичката след представлението — рече Линли. — Дневната изглежда претърсвана. Мик може да е изненадал някой, който се е ровил из книжата му. Или е крадял. Макар че — прибави той — последното изглежда малко вероятно.
Нанси се улови за идеята като удавник за сламка.
— Било е кражба — рече тя. — Само това може да е, няма грешка. Когато излизах от къщи тази вечер, Мик приготвяше пликовете със заплатите на персонала. — Тя хвърли поглед към Линли през рамо. — Парите бяха ли там?
— Видях само една банкнота от пет лири на пода — отговори Сейнт Джеймс.
— Но Мик със сигурност не е плащал на персонала в брой — каза Линли.
— Така правеше — отвърна Нанси. — Във вестника винаги се е правело така. По-удобно е. В Нанрънел няма банка.
— Но ако е било кражба…
— Било е — рече Нанси.
Лейди Хелън заговори нежно, като изтъкна единствената причина, която отхвърляше кражбата като мотив:
— Но, Нанси, трупът му…
— Трупът? — попита Пенелин.
— Бил е кастриран — отвърна Линли.
— Боже господи!
Звънецът на входната врата иззвъня пронизително. Всички подскочиха — свидетелство за състоянието на нервите им. Тъй като все още беше в антрето, Пенелин отвори вратата. На верандата стоеше инспектор Боскоуън. Зад него и роувъра на имението, с който Пенелин беше пристигнал от Нанрънел, беше паркирана прашна кола.
— Джон — рече Боскоуън вместо поздрав към Пенелин.
Фактът, че нарече управителя е малкото му име, веднага напомни на Линли, че Боскоуън и Пенелин не само са връстници, но и — подобно на много други в тази затънтена част на Корнуол — бяха бивши съученици и приятели от детинство.
Пенелин каза:
— Едуард, чу ли за Мик?
— Дойдох да поговорим за това.
Нанси се вкопчи в подпорната колона на стълбището.