Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Ясно. Какъвто единият брат, такъв и другият, нали? Вие сте просто двойка почтени пораснали момчета, които отвличат жени и ги довличат в дяволското си леговище.
— Приемаш ли някакъв вид медикаменти? Или всички човешки жени са напълно нелогични като теб? — Той изглеждаше искрено озадачен, което почти я накара да се усмихне.
— Значи прекарваш много време в защита на човечеството, но не достатъчно в разговори с него. С нас. Схванала ли съм същината? — Тя пресуши чашата си с кафе, остави я на малката масичка до стената и кимна към вратата. — Освен това ще ме пуснеш ли скоро да си вървя? Не че да бъдеш отвлечен не е страхотно забавление, но имам среща с детектив Рамирес.
Тя трепна при звука на ниското, тътнещо ръмжене, което се зароди в гърдите му и си проправи път през гърлото му.
— Райли, няма да ходиш никъде — каза той. — И ако в крайна сметка харесваш този Рамирес, ще забравиш за излизането на срещи с него. Изглежда, че ставам някак неуравновесен дори само докато слушам за това.
Изражението му бе едновременно хищно и собственическо. Той изведнъж заприлича на диво животно от джунглата, което брани територията си.
Определено не беше изпила достатъчно кафе, за да го преглътне.
— Ще започнеш ли да пикаеш по стените, за да маркираш територията си? — попита тя, самото превъплъщение на сладост и лъчезарие. — Защото имахме котарак, който направи това, когато бях дете.
Тя му се усмихна.
— Баща ми го кастрира.
В един момент той стоеше в другия край на стаята, а в следващия бе точно до тялото й, избутвайки я назад, докато дупето й не се удари в бюфета.
— Вече съм се изправял пред жена, която искаше да ме кастрира — прошепна той в ухото й. — Повярвай ми. Щом се спасих от нея, топките ми са в безкрайна безопасност с теб.
Райли прехапа устна, смутена. Ароматът му, странно наподобяващ слънчева светлина върху морска вода, чист и свеж, изпълваше пространството от инч или два между тях. Изпита странния копнеж да зарови носа си във врата му и просто да стои и вдишва мириса му. Вместо това вдигна ръце към гърдите му, за да го спре.
— Аз не… Искам да кажа… Топките ти са в безопасност… о, по дяволите. Имах предвид, че трябва да отида в полицейския участък и да дам показания. Детектив Рамирес води случая.
Раменете на Конлан се отпуснаха и агресията, която излъчваше, спадна с една степен. Райли предпазливо вдигна умствените щитове, които по-рано бе поставила около емоциите си. Двете с Куин се бяха упражнявали с часове като деца, в началото си представяха, че строят тухлена стена, а след това, докато растяха и се усъвършенстваха, си представяха, че съзнанието им е затворено с титаниеви врати.
Куин бе заявила, че всичките й врати са направени от криптонит, но Райли просто се беше засмяла.
— Едва ли ще се изправим срещу някакви супер герои, Куин — бе й казала тя един ден, когато бяха в двата противоположни края на дванадесетата си година.
— Не се знае — беше отговорила Куин, мрачна и драматична, както винаги.
— Какво е криптонит? — попита Конлан, въртейки пръста си около кичур от косата й.
— Какво? Как го направи… О, вярно.
— Отворих вратата — отвърна Райли, като първо се изненада, но след това се успокои. — Е, след като вече е отворена, нека рискуваме.
С тези думи тя вдигна ръце към лицето му, приготви се и за първи път в живота си изпрати своите емоции, мисли и любопитство в съзнанието на друг човек.
И почти се свлече на колене.
Сила. Смелост. Чест. Дълг.
Проблясъци от миналото.
Мъж с прошарена коса и очите на Конлан стоеше до жена с такава красота, че Райли се задъха.
Майка. Баща.
Преход: Момче, вероятно Вен и още едно, плашещия лечител, може би? Не беше сигурна, тъй като момчето със зелени очи, наподобяващи тези на Аларик, се усмихваше. Не мислеше, че лечителят някога се е усмихвал. И тримата яздеха коне, смееха се.
Преход: Редици с мъже, всичките огромни, мускулести и великолепни, голи до кръста, тренираха с мечове и кинжали на някаква арена.
Преход: Пожари. Ножове. Зъби, не, кучешки зъби. Болка. Изгаряща, мъчителна, разкъсваща болка. Тя умираше… не, той, той, беше Конлан, измъчваха го, убиваха го…
— Не! — изкрещя, ръцете й се отделиха от лицето му, когато тя падна назад в силната му прегръдка. — Не, не, не, не, не.