Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Имаше вид на осъден престъпник — каза тя равно. — Предизвика в мен желание да се обадя за подкрепление. Така че не се притеснявай, няма дори и лек намек за привличане тук.
Той се наведе толкова бързо, че тя почти не го видя да се движи и повдигна едната й ръка до устата си, целуна я кратко и я освободи.
— Благодаря ти за това, Райли. Не разбирам защо — и трябва да съм честен, не ми харесва въобще, но изглежда имам нужда да зная, че не си привлечена от никого от моите воини. От никой друг мъж като цяло.
Тя завъртя очи.
— Виж, Конлан, зная, че може да мислиш иначе, заради начина, по който реагирам на теб, но не е като да съм някаква нимфоманка.
— И това би било лошо, защото… — попита провлечено той, а блясъкът се върна отново в очите му и любопитният синьо-зелен пламък в зениците му заискри срещу нея.
— Не бъди перверзник — каза тя със смях. — Добре, и това е друго нещо. Защо очите ти придобиват този синьо-зелен пламък, както в момента?
Той се изправи бързо в седнало положение, изпънат като пружина.
— Очите ми правят какво точно?
— Съжалявам, не исках да те разстроя. Просто зениците ти са толкова черни, докато не се появи този синьо-зелен пламък в тях. Бях малко любопитна.
Конлан се изстреля от леглото. Когато се обърна, за да я погледне, тя видя, че очите му отново са станали черни. Когато проговори, гласът му бе леден.
— Много е късно, Райли. Трябва да обсъдя стратегията ни с Аларик, преди да си почина. Ти също трябва да си починеш, защото несъмнено ще тръгнем рано сутринта.
Той се запъти към вратата, оставяйки я с отворена уста след себе си.
— Какво, по дяволите, се случи току-що? Да не би вие, атлантите, да имате раздвоение на личността или нещо подобно? И защо мислиш, че ще отида някъде с теб сутринта? Все още не си ми обяснил нищо, принц Конлан, или който и там да си — каза тя, а раздразнението й нарастваше.
Той се спря на вратата и погледна назад към нея.
— Аз съм Конлан, върховният принц на Атлантида — каза с равен глас. — Не е нужно да давам обяснения на никого. Воините на Посейдон са защитници на човечеството повече от единадесет хиляди години, а аз съм техен водач от векове. — Той дръпна силно вратата, за да я отвори, направи една стъпка и спря. — Реакциите ми към една човешка жена, акнаша или не, не променят нищо.
Преди да има възможност дори да обмисли отговор, достатъчно презрителен, за да смъкне на ивици кожата му, той бе изчезнал, затръшвайки вратата след себе си.
— Ти… ти, задник такъв! — извика тя и хукна към вратата. Но преди да успее да я достигне, чу безпогрешно щракването на ключалката. Инерцията я доведе до крайната й цел и тя задърпа дръжката, с което само потвърди това, което вече знаеше, след като чу звука.
Тази арогантна, надменна, властна отрепка, наречена принц, я бе заключила в стаята. О, несъмнено щеше да си плати.
Глава 15
Конлан се облегна върху вратата на стаята на Райли, разтърсен повече, отколкото беше готов да признае дори пред себе си. В очите му гореше синьо-зелен пламък? И то когато не манипулираше елементите, нито използваше каквито и да било други сили?
О, беше прецакан. Нещо беше сериозно сбъркано в целия този сценарий. Пламъкът на Посейдон не се появяваше в нечии очи освен ако този, в чийто череп въпросните очи се оказваха натикани, не боравеше с някакви сили. Или призоваваше елементите. А не когато бездействаше и си бъбреше с жена. Човешка жена.
Освен ако… Мисълта, която прокара лед по вените му, внезапно се върна в главата му, отказвайки да бъде пренебрегната. Майка му му разказваше истории преди лягане за древните атлантски лордове и техните дами. Приказки за жестоки битки и вечна любов.
Разкази за легендарния подарък, свързващ душите на атлантидеца и неговата спътница, който белязва сърцето и душата на воина, така сигурно, както и знакът на Посейдон маркира тялото му.
Това беше невъзможно. Сливането на душите бе легенда, измислица. Фантастична приказва за лека нощ. Нищо повече. Нещо, което не съществува.
Както не съществуват и емпати, нали?
О, проклятие. Нуждаеше се Аларик да разгадае всичко това. Скоро. Веднага щом Тризъбецът бъде върнат. След като разберат защо, по дяволите, тези вампири атакуваха и как да открият Тризъбеца на първо време. Или дори какво да прави с Райзън.