Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Да. Всички теми, които по-рано забрави да повдигне пред Аларик и Седемте.
Беше прецакан.
На следващата сутрин, на разсъмване Конлан се събуди от неспокоен сън от миризмата на кафе и звука на нисък, мъжки смях. За минута или две, точно преди да стане от леглото, в което се бе строполил изтощен късно миналата вечер, остана да лежи напълно неподвижно, анализирайки чувствата си. Всъщност какво не чувстваше. Беше един вид липса. Липсата на нещо, но какво?
Очите му се отвориха внезапно, когато истината го осени. Това, което беше чувствал… което липсваше… беше гняв. Ярост.
Нуждаеше се от пламъците на гнева, за да победи безпомощността. Те му даваха стимул за живот през дългите години, през които бе пленник на Анубиса. Той подхранваше тези пламъци със спомени за родителите си и мисли за брат си и Атлантида, когато отчаянието или болката заплашваха да надвият гнева.
Но сега, въпреки вампирската заплаха и дори предателството на Райзън, беше освободил някакъв вътрешен център на ярост, който много дълго бе негова опора. Мислите му се обърнаха към същността, изучавайки и концентрирайки се върху градивните елементи на психиката му. На това, което Аларик наричаше неговата некомпрометирана душа.
Близо беше. По дяволите, наистина бе близо. Имаше толкова много моменти, в които се беше чудил защо си прави труда да остане жив. Защо продължава да се бори с нея. Защо не позволи на смъртта да го отведе.
Конлан си спомни бетонния под и металната решетка, вградена в него с размери десет на десет инча. — За да се оттича по-добре кръвта — бе казала тя, а зъбите й проблясваха на светлината на дузината свещи в стаята, подредени в кръг. — Не е като да имам намерение да я изпия цялата, млади принце. Ще има предостатъчно, за да изкуши кървавите ми потомци там долу.
Кървавите й потомци. По-скоро сборище на слуги от ада. Беше чувал воплите и скърцането на зъбите им в подземната ниша под килията му през всеки час на деня.
През всеки час на нощта. До деня, в който тя го освободи.
— И това ме вбесява най-много, нали? — изръмжа той, докато сядаше и провесваше краката си от леглото. — Това, че тя ме освободи. Че не избягах сам. В края на краищата се оказа, че не съм по-добър от кой да е от останалите й домашни любимци, нали?
И просто така гневът се завърна. Празните, огромни бездни вътре в душата се запълниха с ярост. Той го приветства. Дявол го взел, двамата с яростта бяха стари приятелчета.
Конлан? — деликатно докосна ума му. — Добре ли си?
Райли.
В един удар на сърцето му лиричния й глас и блещукащото синьо и златисто на емоциите й се сляха, за да пропъдят пламъците от ума му. Той затвори очите си и си пое дълбоко дъх, сигурен че може да подуши чистия й, свеж аромат. Цветя и океан.
Вече по-уверен, и определено по-висок, гласът й бомбардира главата му: Конлан! Ако си добре, довлечи си задника тук и отключи тази врата или ще ти прогърмя главата.
Той започна да се смее на противоречието. Ах, неговото деликатно цвете. Никога не казваше това, което се очаква, нали?
Не. А и тя не му беше никаква. И за двамата щеше да е по-добре да не го забравя.
Отрезвен, той й изпрати отговора си: Идвам. Опитай се да не прегризеш стената, окей?
Той усети блед намек за нейното развеселяване, който проблесна у него в цветовете на топъл мед и злато. После в главата му се появи онова специфично усещане за затръшване, което премахна всички следи от нея.
О, да. Тя беше ядосана. Това трябваше да е забавно.
Не.
Райзън прекъсна съзерцанието на предмета в ръцете си и повдигна все още заслепените си очи, когато тропотът на ботуши с тежки подметки отекна надолу по коридора към него. Мика пристъпи в стаята, следван плътно от няколко воина.
— Милорд — каза Мика, дишайки тежко. — Докато патрулирахме, открихме гнездо на шейпшифтъри, разположено в студио за татуировки, във Вирджиния Бийч.
Райзън се изсмя.
— Изглежда малко странно, нали? Смятате ли, че татуировката се появява отново, след като приемат животинската си форма, а по-късно се превърнат отново в хора?
Мика скръсти ръце пред гърдите си, докато се взираше в Райзън с обичайния си непреклонен израз.
— Милорд?
Отърсвайки се едновременно от странната мисъл и състоянието на почти транс, в което бе изпаднал през последния един час, докато се взираше в смарагда с големината на кокоше яйце в ръцете си, Райзън се изправи.