Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Пребори се с импулса да изгаси цигарата си в кожата на принца и се сгълча за собствената си погрешна тактика, за глупавото си доверие и неподходящото уважение. Беше се съсредоточил само върху принца и бе обърнал твърде малко внимание на новите лица около него — семейството на жената, дипломатите, войниците, високопоставените хрантутници. Не му бе хрумнало, че ще се наложи да измъква принца от тях с насочено оръжие. Почти не знаеше кои са, да не говорим каква част от плановете им е лесният за омайване Карл-Хорст. Всичко това бе работа на Флаус, пратеника, който или бе направил ужасна грешка… или не беше. Свенсон трябваше да докладва на Флаус за здравето на принца, но знаеше, че трябва да използва разговора си с него, за да прецени дали наистина е останал без съюзници в дипломатическото представителство. Взе шинела си от таблата на леглото и го преметна през ръката си — беше по-тежък заради оръжието в джоба. Огледа стаята — нямаше нищо кой знае колко опасно, ако принцът се събудеше в негово отсъствие. Отвори вратата и излезе в коридора. До вратата на пост стоеше войник с черна униформа и карабина на рамо. Доктор Свенсон заключи вратата с голям железен ключ и го прибра в джоба на куртката си. Беше свикнал с тези войници и желязната им дисциплина — щеше да зададе въпросите си на командира им, който, неясно защо, все още отсъстваше от дипломатическия комплекс на Мекленбург.
Стигна до площадката в края на коридора и погледна през парапета към фоайето три етажа по-долу. Виждаше шахматния мраморен под — оптическа измама за стълби, които невъзможно водят все нагоре и надолу или едни към други — и кристалния полилей над него. На Свенсон, който не обичаше височините, му се завиваше свят само при вида на тежката му верига. Отстъпи от перилото и тръгна към вратата на пратеника. Почука и влезе, без да чака отговор.
Когато се бе върнал от Института с принца, Флаус го нямаше и никой не знаеше къде е. Влетя в стаята на принца след повече от половин час насред жалките опити на доктора да прочисти пациента си от отровата или опиата — и властно го попита какво прави. Преди Свенсон да успее да отговори, Флаус видя револвера на нощното шкафче и белезите по лицето на Карл–Хорст и се развика. Беше пребледнял — не беше ясно от гняв или от страх, но тази гледка изчерпа търпението на Свенсон и той го изгони. Сега, докато влизаше в кабинета му, осъзна, че всъщност не знае почти нищо за Флаус. Провинциален аристократ с претенции за космополитност, учил право, познат от университета на роднина на херцогското семейство — всички квалификации, необходими за дипломатическите нужди на визитата по повод годежа на принца, и ако от този брак се родеше постоянно посолство, както се надяваха всички, щеше да продължи като посланик. За него — за всички всъщност — Свенсон бе семеен придворен, гувернант, който лесно можеше да бъде уволнен. Това схващане обикновено устройваше и доктора, понеже му спестяваше излишни тревоги. Сега обаче щеше да се наложи да го чуят.
Флаус седеше на бюрото си и пишеше нещо. До него търпеливо стоеше адютантът му. Погледна недоволно Свенсон, но той го игнорира и седна на един от плюшените столове срещу бюрото, като пътьом взе един зелен стъклен пепелник от една ниска масичка и го сложи в скута си. Флаус го зяпна. Свенсон го изгледа втренчено и кимна към адютанта. Флаус изсумтя, подписа документа и го тикна в ръцете на адютанта, който бързо излезе.
Двамата останаха сами. Флаус гледаше Свенсон свирепо.
— Доктор Свенсон, искам да ви кажа, че не съм… свикнал… на подобно отношение, подобно брутално отношение, от страна на член на персонала на мисията. Като пратеник на тази мисия…
— Не съм член на персонала на мисията — прекъсна го Свенсон.
— Моля?!
— Не съм част от мисията. Аз съм част от двора на принца. Отговарям там.
— Пред принца? — каза Флаус презрително. — Между нас казано, докторе, бедният младеж…
— Пред херцога.
— Простете, но аз съм пратеникът на херцога.
— Значи все пак имаме нещо общо — сухо каза Свенсон.