Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Шмугна се в някаква уличка и се долепи до стената. Извади острието от бастуна. Ако успееше да изненада първия… но преди да завърши мисълта си, първият войник се появи иззад ъгъла, видя го и вдигна сабята си. Чан замахна към главата му с бастуна — мъжът парира — и после се гмурна напред с камата, но беше прекалено бавен и не се бе прицелил точно — острието само разряза униформата. Войникът го хвана за китката. Другите войници бяха съвсем наблизо — щяха да дотичат след секунди. С отчаяно ръмжене Чан ритна мъжа в коляното и чу противното пукане, когато то поддаде. Мъжът изпищя и падна в краката на войника, който идваше зад него. Чан отскочи назад и сърцето му се сви, когато третият му преследвач прескочи падналите си другари и се хвърли към него. Чан отби сабята му с бастуна и мушна с камата, но изобщо не можа да го стигне. Войникът нападна отново и Чан отново отби удара, а после онзи замахна към главата му. Чан вдигна бастуна — можеше да направи само това — и видя как се пръсна на трески. Хвърли го и хукна.
Каза си, че със загубата на бастуна се е отървал и от един от войниците, но камата не можеше да се мери в битка срещу сабя. На уличката пред него имаше хора. Той изкрещя, което постигна желания ефект да ги накара да се обърнат стреснато, хвана някакъв мъж за яката, завъртя го и с всичка сила го тласна към по-близкия си преследвач. Войникът инстинктивно се опита да не го прегази и го блъсна настрани, но Чан също се бе обърнал и нападаше иззад импровизирания си щит. В мига, когато непознатият отлетя настрани, пътят на Чан бе чист и той заби камата в гърдите на войника и отново побягна. Чу зад себе си женски писъци. Беше ли се отказал третият войник? Погледна през рамо. Не беше. Чан прокле военната дисциплина и свърна в една тясна пряка — изобщо не му се искаше пак да се сблъска с каретата.
Най-после намери подходящо скривалище: някакъв сутерен. Прескочи парапета, коленичи до няколкото стъпала и се опита да успокои тежкото си дишане. Зачака. Улицата бе тъмна и се носеше мъгла, нямаше почти никого — дори някой да го бе видял, можеше и да не го издаде на войника. Бе облян в пот — не си спомняше откога не е тичал толкова или кога за последен път е бил в такава идиотска безизходица. Защо бе изхвърлил пистолета? Ако щеше да се стига до убийство, защо не ги бе застрелял всичките в каретата? Чакаше. Но не можа да се стърпи, пропълзя по стълбите и надникна на улицата. Войникът стоеше там с извадена сабя и се оглеждаше. Чан чуваше накъсаното му дишане и виждаше как дъхът му излиза на облаци в хладния нощен въздух. Явно не знаеше накъде е избягал Чан. Правеше няколко крачки в едната посока, оглеждаше се, после тръгваше в другата. Чан присви очи, отчаянието му се стопи до хладен гняв. Бавно прехвърли камата в лявата си ръка и с дясната извади бръснача и го отвори. Войникът бе с гръб към него, на петнайсетина метра. Беше сигурен, че ако се затича, ще успее да покрие половината разстояние, преди да го чуе… още няколко метра, докато се обърне… и последният скок, докато онзи вдига сабята си. Щеше да има само един удар и ако Чан успееше да го избегне, всичко щеше да свърши.
Но ако не го избегнеше… ами, пак щеше да свърши „във всеки миг нежност и пепел“, за да цитира „Йокаста“ на Блейн. Не можеше да понесе обидата банда чуждоземни простаци да го преследва като животно… а и беше обещал да ги убие. Напрегна се да скочи, но наблизо изтрополи карета… и спря до войника. Чан зачака, слушаше. Чу резкия разпит на майора, на немски, после тишина; миг по-късно чу приятния металически звук, когато войникът прибра сабята в ножницата. Погледна и видя как войникът се качи на капрата и каретата потъна в мъглата. Сгъна бръснача, прибра го в джоба си и затъкна камата в колана си. Изтри лице с окървавената си кърпа — потта по врата и гърба му вече студенееше. Спомни си унило, че няма къде да спи. Е, бяха му останали малко пари и можеше да наеме стая в хотел. А утре можеше да вземе сабята от тавана и да я продаде.
3.
Лекарят
Доктор Абелард Свенсон запали поредната от любимите си миризливи руски цигари, вдиша, закашля се и се намръщи. Не можеше да отлага повече. Трябваше да говори с Флаус.
Хвърли поглед на бледия младеж, който похъркваше под вълнените завивки. Карл-Хорст фон Маасмерк бе на двайсет и три, макар че разпуснатостта му и слабият му характер добавяха десет години към външния му вид. Медените му къдрици вече оредяваха, бледата му кожа бе увиснала под очите и около наследствената безволева уста, а зъбите му вече бяха почнали да се клатят. Свенсон напипа пулса на врата му, неравен въпреки лауданума, и отново се прокле заради провала си. Странните кръгли белези, жигосани около очите и по слепоочията на принца — не точно изгаряне, дори не точно рана, а по-скоро подобни на дълбоко обезцветяване, което с повече късмет щеше да е временно — се присмиваха на всяко негово досегашно усилие да контролира своеволния си повереник.