Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Мистър Домби изпадна в затруднение. Той бе готов да му даде известно обяснение относно термина като разменно средство, валута, обезценяване на валутата, ценни книжа, авоари, борсови цени, пазарна цена на скъпите метали и прочие, но като погледна към малкото кресло и видя колко далеч е детето от всичко това, той отговори:
— Злато, сребро, мед. Гвинеи, шилинги, пенита. Нали знаеш какви са?
— Да, знам какви са — каза Пол. — Но аз не питам това, татко. Аз питам какво са самите пари изобщо.
О, небеса, колко старческо изглеждаше лицето му, когато отново го обърна към баща си.
— Какво са самите пари изобщо ли? — повтори мистър Домби и напълно смаян, поизмести малко стола си, за да вижда по-добре самонадеяния дребосък, задал подобен въпрос.
— Аз питам, татко, какво могат да направят те — поясни Пол и скръсти ръце — те сякаш не бяха достатъчно дълги за това, — като поглеждаше ту към огъня, ту към него, отново към огъня и пак към баща си.
Мистър Домби върна стола си на предишното му място и погали Пол по главата.
— Скоро ще разбереш това по-добре, момчето ми — каза той. — Парите, Пол, могат да направят каквото пожелае човек.
При тези думи той хвана малката ръчичка и леко потупа с нея своята.
Но Пол успя скоро да освободи ръката си и като я триеше леко по продължение на облегалката на креслото — като че мозъкът му се намираше в дланта и той го наостряше — и отново се взря в огъня, сякаш той бе негов съветник и суфльор, повтори след кратко мълчание:
— Каквото пожелае човек ли, татко?
— Да. Кажи-речи, каквото пожелае — отвърна мистър Домби.
— Каквото пожелае човек, значи, всичко, нали, татко? — попита синът му, без да забелязва или навярно без да разбира добавеното ограничение.
— Да, това значи — отговори мистър Домби.
— Защо парите не са спасили моята майка? — продължи с въпросите си детето. — Не са ли жестоки те?
— Жестоки ли? — рече мистър Домби, като пооправи шалчето на врата си и сякаш се засегна от предположението. — Не. Такова добро нещо не може да бъде жестоко.
— Ако те са нещо добро и могат да направят каквото пожелае човек — замислено продума малкото момче, като отново се взря в огъня, — чудя се: защо тогава не са спасили майка ми?
Този път той не отправи своя въпрос към баща си. Навярно с детската си проницателност бе схванал, че въпросът бе предизвикал смущение у баща му. Но той гласно повтори мисълта, като че тя много отдавна го занимаваше и измъчваше. Подпрял брадичка на ръката си, той продължаваше да седи, потънал в размишления и търсещ обяснение в огъня.
След като мистър Домби се окопити от своето изумление, дори тревога (защото детето за пръв път споменаваше за майка си пред него, въпреки че седяха така един до друг всяка вечер), той му разясни, че парите, макар и могъщ дух, който при никакви обстоятелства не трябва да се пренебрегва, не могат да запазят живота на хората, когато дойде времето им да умират, и че ние всички за съжаление трябва да умрем, дори и тези в Сити, макар и толкова богати. Той разясни, че заради парите нас ни почитат, боят се от нас, уважават ни, домогват се до нас и ни се възхищават и че парите ни правят влиятелни и велики в очите на хората, и че много често даже могат да отложат смъртта за дълго време. И как например те осигурили на майка му услугите на мистър Пилкинс, от които самият Пол често се е ползувал, а също и на великия доктор Паркър Пепс, когото момчето не познавало. И как те могат да направят всичко, което може да се направи. Тези неща, както и други в такъв дух, мистър Домби внуши на сина си, който го слушаше внимателно и като че разбираше голяма част от казаното.
— Но не могат да ме направят силен и здрав, нали, татко? — след кратко мълчание попита Пол, като триеше малките си ръчички.
— Но ти си силен и здрав — отвърна мистър Домби. — Не е ли така?
О, колко старческо беше лицето, което се обърна отново към него, с израз на печал и на лукавство!
— Ти си силен и здрав, както са обикновено децата на тази възраст. Нали? — каза мистър Домби.
— Флорънс е по-голяма от мен и аз не съм здрав и силен като Флорънс, знам — продължи детето, — но мисля, че когато Флорънс е била колкото мен, тя е могла да играе много по-дълго, без да се уморява. Понякога съм толкова уморен — рече малкият Пол, като грееше ръце и гледаше в решетката на камината, сякаш призрачен куклен театър изнасяше там представление — и костите така ме болят. (Уикам каза, че това са костите ми), че не знам какво да правя.