Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Някои философи30 твърдят, че в основата на най-силната любов и привързаност лежи егоизмът. Очевидно от самото начало детето на мистър Домби бе от такова важно значение за него като част от собственото му величие или (което е равнозначно) като част от величието на фирмата „Домби и Син“, че несъмнено не беше трудно да се стигне до съвсем не така възвишените основи на бащинската му привързаност, също както можеше да се стигне до грубите основи на множество прочути красиви постройки. Но той обичаше сина си с цялата любов, на която бе способен. Ако в студеното му сърце можеше да се намери скрито топло кътче, то изцяло бе заето от сина му. Ако върху ледената повърхност на това сърце можеше да се запечати някакъв образ, то това бе образът на сина му, макар и не като пеленаче или като момче, а като голям — като Сина на фирмата. Именно затова мистър Домби проявяваше нетърпение да стигне до бъдещето, като се преминат бързо междинните етапи на развитие. Именно затова проявяваше толкова малка или почти никаква загриженост към тези етапи въпреки обичта си. Той чувствуваше, че момчето живее сякаш омагьосан живот и обезателно трябва да стане мъжът, с когото в мислите си мистър Домби непрестанно общува и за когото ежедневно гради планове и проекти, като че той реално съществува.

И така, Пол стана почти на пет години. Той беше хубаво момченце, но малкото му личице излъчваше известна болезненост и замисленост, които предизвикваха у мисис Уикам чести многозначителни поклащания на главата, както и чести дълбоки въздишки. Неговият характер даваше големи основания да се предполага, че по-нататък в живота той ще бъде властен. Съзнанието за своята предстояща значимост и за законното си право всичко и всички да му се подчиняват бе развито у него, колкото душа иска. Понякога бе доста игрив и палав, без всякаква навъсеност, но друг път проявяваше странен навик да седи в малкото си детско кресло и да размишлява и в такива случаи с вида си и с начина на говорене той приличаше на едно от онези ужасни малки създания от приказките, които на сто и петдесет или на двестагодишна възраст поразително изглеждат като децата, с които са били подменени. Тази несвойствена за едно дете замисленост го спохождаше често горе в детската стая и той неочаквано изпадаше в нея, като заявяваше, че е уморен, дори когато си играеше с Флорънс или яздеше мис Токс на конче. Тя със сигурност го обземаше най-вече когато пренасяха малкото му кресло в стаята на баща му, където след вечеря те двамата седяха заедно пред камината. В такъв момент бяха най-странната двойка, огрявана някога от огъня на камината — мистър Домби, изправен и тържествен, загледан в пламъците, а до него малкото му подобие със старческо лице, вторачило се в червената далнина с напрегнатото и съсредоточено внимание на мъдрец. Мистър Домби — потънал в сложни световни проекти и кроежи, малкото подобие — потънало в един бог знае какви чудновати видения, неоформени мисли и неясни съображения. Мистър Домби — скован от колосаната си яка и високомерието си, малкото подобие — по силата на наследствеността и несъзнателното подражание. Те двамата много си приличаха и в същото време чудовищно се различаваха.