Божествени и прокълнати

Халатът ми беше топъл като палто, но пък бях боса, не че имаше значение.

— Радвам се, че се върна.

Даниъл се ухили. Усмивката му приличаше на гримаса, беше изпълнена с болка. Едва тогава забелязах на бледата светлина откъм стаята ми пурпурно зеленикавото натъртено място на скулата.

— Ранен си. — Докоснах лицето му.

Той отпусна глава върху дланта ми.

— Извинявай. Ранен си заради мен. Аз измислих онази работа за потока. Аз накарах Джуд…

— Няма защо да се извиняваш. Нищо от случилото се не е по твоя вина. — Даниъл стисна ръката ми. — И без това скоро ще се оправя.

Той затвори очи и притисна бинтованата ми ръка към бузата си. Кожата му беше топла. Дланта ми започна да се поти. Кожата му пареше. Имах чувството, че ще ме прогори, но топлината се стопи. Даниъл отпусна пръсти и аз отдръпнах ръка.

Скулата му беше чиста. Нямаше следа от натъртване.

— Ти наистина си супергерой — прошепнах аз.

Даниъл се облегна на стената. Беше стиснал юмруци.

— Нищо подобно.

— Как можа да го кажеш? Видях какво правиш. Ти умееш да помагаш на хората. Ти спаси Джеймс. — Почесах превръзката. Ранените места на ръката и краката ми продължаваха да туптят, всичко ме болеше. Способността да се изцерявам щеше да ми е от полза в момента. — Как само ми се иска и аз да можех някои от тези неща.

Той обви с пръсти гладката каменна висулка.

— Само че страничните ефекти никак няма да ти харесат.

— Ти шегуваш ли се? Готова съм на всичко, за да бъда като теб.

— Не, не си. — Даниъл ме погледна. Очите му заблестяха. — Тъкмо затова си толкова специална. — Потръпнах. Искаше ми се да се кача в стаята си и да заключа прозореца, но най-вече ми се искаше той да ме прегърне и да избягаме от всичко и от всички.

— Знаеш, че си специална — повтори и докосна ръката ми.

— Даниъл, аз…

Той трепна и се отдръпна. Стисна по-здраво медальона и измърмори нещо, което не разбрах.

— Добре ли си? — протегнах ръка към него.

— Моля те, недей. — Сви се настрани и се притисна по-плътно към стената на къщата. Притегли колене към гърдите си, сякаш се опитваше да издигне бариера между нас. Целият трепереше. Затвори очи. Беше задъхан. Престана да трепери, но продължи да стиска черния камък.

— Той ли ти дава… силите ти? Камъкът?

Даниъл остана със затворени очи.

— Не.

— Тогава откъде са? Как се проявяват?

Той изпусна сдържания въздух през зъби.

— Би трябвало да те оставя.

— Но аз искам да науча всичко.

— Извинявай, Грейси. Наистина трябва да вървя.

Скръстих ръце.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Обеща ми нещо, нали не си забравил — заговорих аз властно както едно време.

Даниъл замълча и се ухили.

— Нямаш представа как ми въздействаш.

Изчервих се, но нямаше да му позволя да ме разсейва.

— Затова ли замина? Или това се случи, докато те нямаше? Как стана такъв? Моля те, разкажи ми.

— Нищо не ми се е случило. Не че нещо ми се със случило. Може да се каже, че съм роден такъв.