Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
Всичко стана изведнъж: в мига, а който напуснахме магистралата, пред нас се откриха залепените една за друга еднотипни къщи от моето въображение, надвиснали несигурно над близките канали, вездесъщите велосипеди и кафенета с рекламни надписи ГОЛЯМА ПУШАЛНЯ. Когато пресичахме един канал, от най-високата част на моста успях да зърна дузини къщи лодки, акостирали по брега. Нямаше нищо общо с Америка. Приличаше на стара картина, само че истинска — на сутрешната светлина пейзажът наоколо изглеждаше болезнено идиличен — и тогава ми хрумна колко прекрасно и странно би било да живееш на място, където почти всичко е построено от мъртвите.
— Тези къщи много ли са стари? — попита мама.
— Голяма част от къщите по протежение на каналите са от Златния век, седемнайсети век — обясни шофьорът. — Градът ни има богата история, въпреки че повечето туристи искат да посетят единствено Квартала на червените фенери. — Той направи пауза. — Някои туристи смятат Амстердам за град на греха, но всъщност той е град на свободата. Но в тази свобода повечето хора виждат греха.
Всички стаи в хотел „Философ“ носеха имената на различни философи: двете с мама бяхме настанени на приземния етаж в „Киркегор“, Огъстъс беше на горния етаж в „Хайдегер“. Стаята ни беше малка: двойно легло, сбутано до стената, а до него АИБВ машината, кислородният концентратор и една дузина кислородни бутилки за многократна употреба. До медицинското ми оборудване имаше прашно старо кресло с изтърбушена седалка и писалище, а над леглото — полица със събраните съчинения на Сьорен Киркегор. На писалището намерихме плетена кошница с подаръци от фондацията: дървени обувки, оранжева холандска тениска, шоколади и най-различни други лакомства.
„Философ“ се намираше непосредствено до „Фонделпарк“, най-прочутия парк в Амстердам. Мама искаше да излезе на разходка, но тъй като се чувствах страшно изморена, тя включи АИБВ и постави приставката на носа ми. Мразех да говоря с това нещо на лицето ми, но все пак казах:
— Ти върви в парка, а аз ще ти се обадя, щом се събудя.
— Добре, скъпа — отвърна тя. — Хубаво да се наспиш.
Но когато се събудих няколко часа по-късно, тя седеше в древното кресло в ъгъла и четеше някакъв пътеводител.
— Добро утро — казах аз.
— Всъщност вече е късен следобед — отвърна тя и се надигна с въздишка от креслото. После се приближи към леглото, постави кислородна бутилка в количката и я закачи за тръбичката, докато аз извадих приставката на АИБВ и поставих накрайниците в носа си. Настрои го на 2,5 литра на минута — шест часа до следващата смяна — и тогава станах от леглото.
— Как се чувстваш? — попита тя.
— Добре — отвърнах. — Страхотно. Как беше разходката във „Фонделпарк“?
— Не отидох — каза мама. — Но изчетох всичко за него в пътеводителя.
— Мамо — сгълчах я аз, — нямаше нужда да стоиш тук.
— Знам — сви рамене тя. — Но предпочетох да остана. Обичам да те гледам как спиш.
— Звучиш откачено — казах аз и тя се засмя. — Просто искам да се забавляваш.
— Добре. Тази вечер ще се забавлявам. Ще се отдам на лудории, докато вие двамата с Огъстъс сте на вечеря.
— Сами ли? — попитах аз.
— Да, сами. Всъщност имате резервация на някакво място, което се нарича „Орание“ — каза тя. — Всичко е уредено от асистентката на господин Ван Хутен. Намира се в квартал на име „Йордан“. Много изтънчено място, според пътеводителя. Зад ъгъла има спирка на трамвая. Дала съм инструкции на Огъстъс. Можете да хапнете навън, да наблюдавате минаващите лодки. Ще бъде чудесно. И много романтично.
— Мамо.
— Какво толкова — отвърна тя. — Трябва да се обличаш. Може би роклята с презрамките?
Човек би могъл да зяпне от изумление в тази ненормална ситуация: майка изпраща шестнайсетгодишната си дъщеря на среща със седемнайсетгодишно момче в чужд град, известен със своята разпуснатост. Но това също беше страничен ефект от рака: не можех да тичам, да танцувам и да вкусвам храни, богати на азот, но в града на свободата бях един от най-либералните му жители.
Наистина облякох роклята с презрамките — на сини цветя и с дължина до коляното от „Форевър 21“ — с чорапогащи и чифт обувки „Мери Джейнс“, тъй като предпочитах да съм доста по-ниска от него. Отидох в удивително тясната баня и разчорлих грижливо косата си, така че да придобия визия в стил Натали Портман от средата на новия век. Точно в шест часа (обедно време у дома) на вратата се почука.