Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

II

Капитан Макхуър наблюдаваше постоянното падане на барометъра и си мислеше: „Някакво мръсно време обикаля наоколо.“ Точно това си мислеше той. Имал бе вече опит с умерено мръсно време — изразът „мръсно“ характеризираше такова време, което носи по-малки трудности за моряка. Ако някой безспорен авторитет му кажеше, че краят на света ще дойде чрез някакъв катастрофален смут в атмосферата, той би разбрал това съобщение посредством простата представа за мръсно време, а не другояче, тъй като никога не се беше сблъсквал с катаклизми, а убеждението само не води непременно до разбиране. Мъдрите хора в неговата страна бяха постановили чрез закон, че преди той да бъде признат за годен да поеме командуването на един кораб, би трябвало да може да отговори на някои обикновени въпроси във връзка с кръгообразните бури, като урагани, циклони и тайфуни. И явно беше отговорил на тези въпроси, щом като сега беше капитан на „Нан-Шан“ в Китайско море, в сезона на тайфуните. Но и да беше отговорил, вече не си спомняше нищо. Само чувствуваше, че му става зле от лепкавата горещина. Излезе на мостика, но не намери облекчение от тази потискаща атмосфера. Въздухът му се струваше тежък. Дишаше трудно като риба и започна да мисли, че никак не е добре.

„Нан-Шан“ пореше водата и оставяше чезнеща бразда по морето, което имаше повърхността и блясъка на накъдрено парче сива коприна. Слънцето, бледо и без лъчи, изсипваше потискаща жега със странна неопределена светлина, а китайците лежаха проснати на палубата. Безкръвните им, изстискани жълти лица бяха като лицата на страдащи от жлъчка. На капитан Макхуър му направиха особено впечатление двама от тях, опънали се по гръб под мостика. Щом като си затвориха очите, заприличаха на мъртъвци. Други трима обаче се караха жестоко някъде напред; един едър китаец, полугол, с херкулесови рамене, се беше съвсем отпуснал върху една лебедка, а друг пък, седнал на палубата със стърчащи нагоре колене, с глава, клюмнала настрани по момичешки, плетеше косата си на опашка с безкрайна апатия, която се излъчваше от цялото му тяло и личеше дори в движенията на пръстите. Димът с мъка си пробиваше път навън от комина и вместо да продължи като стълб нагоре, се разстилаше като някакъв сатанински облак, който вонеше на сяра и сипеше сажди навсякъде по палубите.