Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Преди всичко той изтъкваше преимуществата на търговското корабоплаване в Изтока, намеквайки за превъзходството му пред службата в Западния океан. Възхваляваше небето, морето, корабите и лекия живот в Далечния изток. Твърдеше, че като „Нан-Шан“ нямало втори кораб.
„Ние нямаме униформи с лъскави копчета, но затова пък сме като братя тук — пишеше той. Храним се всички заедно и си живеем весело и безгрижно… Момчетата от машинното са свестни, колкото могат да бъдат такива като тях, а старият Сол, Главният, е славен мъж. С него сме добри приятели. Колкото до стария, по-тих капитан от него не би могъл да намериш. Понякога си мислиш, че не му стига акълът да види, когато нещо не е в ред. И все пак не е така. Не може да бъде така. Вече няколко години той е капитан. Не върши нищо, което да е наистина глупаво, и добре командува кораба си, без да безпокои някого. Мисля, че не му стига толкова умът да търси удоволствие, като вдига скандали. Аз не се възползвам от това положение. Бих презирал подобно нещо. Извън онова, което е свързано с установения в службата ред, той като че ли разбира само половината от всичко, което му казваш. Това ни кара да се смеем понякога, но пък и скучно е да си с такъв човек в края на краищата. Старият Сол казва, че той не обичал да приказва много. Да приказва! Господи… Той никога не приказва. Онзи ден си говорехме под мостика с един от механиците и той трябва да ни беше чул. Когато се качих горе да поема дежурството си — гледам го, излиза от щурманската рубка, оглежда се наоколо, надниква през люковете, хвърля поглед на компаса и поглежда косо нагоре към звездите. Това си му е редовният номер. И после казва: «Вие ли приказвахте преди малко в левия коридор?» — «Да, сър.» «С третия механик?» — «Да, сър.» Отива до десния борд, сяда под навеса на мостика на малкото си походно столче и може би в продължение на половин час не издава никакъв звук, освен дето го чух да кихне веднъж. След известно време го чувам, че става и се запътва към левия борд, където бях аз. «Не мога да разбера как намирате за какво да говорите. Цели два часа. Не ви упреквам. Виждам на брега хора да го правят по цял ден и после вечерта сядат на чашка и продължават. Сигурно повтарят едни и същи неща. Не мога да го разбера.»
Чувал ли си някога подобно нещо? И така равнодушно се отнесе към това! Даже го посъжалих. Но понякога е и раздразнителен. Разбира се, човек не би извършил нищо, за да го ядоса, дори и да си заслужава. Но не си заслужава. Той е така чудно невинен, че дори да сложиш палеца на носа си и да размахаш пръсти подигравателно насреща му, само би се зачудил сериозно какво ли ти е влязло в главата. Веднъж съвсем простичко ми каза, че много трудно му било да разбере защо хората винаги се държат така странно. Той е прекалено нечувствителен, за да се тревожи за такива работи, и това си е истината.“
Така пишеше мистър Джукс на другаря си, който пътуваше из Западния океан — от дълбочината на сърцето и с цялата живост на фантазията си.
Той беше изразил честното си мнение. Не си струваше труда да се мъчиш да направиш впечатление на такъв човек. Ако светът би бил пълен с подобен род хора, вероятно животът би се видял на Джукс съвсем скучен и безполезен. И той не беше единствен на това мнение. Самото море, споделяйки като че ли добродушната снизходителност на мистър Джукс, никога не се беше запретнало да изплаши мълчаливия мъж, който рядко поглеждаше нагоре и пътуваше по моретата с единствената видима цел да осигури храна, дрехи и квартира за тримата души на сушата. Той беше се сблъсквал и с лошо време, разбира се. Беше се измокрял, беше изпадал в трудности, беше се изморявал по обикновеному, но това бяха неща, почувствувани в момента и тутакси забравяни. Така че, общо взето, той беше прав, като съобщаваше вкъщи, че времето било хубаво. Ала никога не бе виждал дори за момент неизмеримата мощ и невъздържаната ярост, която отминава изтощена, но не и укротена — яростта и беса на разгневеното море. Той знаеше, че те съществуват, както знаем, че съществуват престъпления и мерзости. Той бе слушал за това, така както спокойният жител на някое градче слуша за битки, глад и наводнения и все пак няма представа какво означават тези неща, макар наистина да е бивал замесен в някое сбиване на улицата, да е оставал веднъж без обед или да е бил измокрян до кости от проливен дъжд. Капитан Макхуър бе плавал по повърхността на океаните така, както някои хора се плъзгат по годините на своето съществуване, за да потънат спокойно в тихия гроб, несведущи за живота до последния миг, без въобще някога да са имали възможността да видят всичката подлост, насилие и ужас в него. Има и на вода, и на сушата такива хора, ощастливени — или презрени — от съдбата или от морето.