Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Чувате ли, Джукс?

Този китаец щял да пътува с кораба чак до Фу-Чау, щял да бъде нещо като преводач. Бил чиновник на компанията Бън Хин и искал да хвърли един поглед на мястото, определено за кулите. Нека Джукс да му покажел.

— Чувате ли, Джукс?

Джукс се погрижи да прекъсне тези инструкции на подходящи места със задължаващото „Да, сър“, казано без въодушевление. Рязкото му „Тръгвай с мен, Джон, аз покажа, ти видиш“ накара китаеца да тръгне по петите му.

— Искаш погледнеш, видиш, погледнеш, видиш… все това — каза Джукс, който нямаше никаква склонност към чуждите езици и осакатяваше безмилостно дори и тукашния англо-китайски жаргон. Той посочи към отворения люк. — Вземи номер първи място, ти спиш, а?

Той беше рязък, както подобаваше на расовото му превъзходство, но не беше недружелюбен. Китаецът се взираше тъжен и безмълвен през люка в мрачната вътрешност на кораба, като че ли беше застанал на ръба на зинал гроб.

— Няма вали дъжд там долу, разбираш? — подчерта Джукс. — Предположим все такова хубаво време, ти кули-човек номер едно, идва горе — продължаваше той, като имитираше загряване. — Прави така — Фууу! — и той изпъна пълни гърди и наду бузи. — Разбираш, Джон? Дишаш — чист въздух. Хубаво, а? Можеш переш тези там панталони, ядеш тук горе — разбираш, Джон?

С устата и ръцете си той правеше енергични движения, като че ли яде ориз и пере дрехи. А китаецът, който скриваше недоверието си към тази пантомима под маската на спокойно държане, примесено с лека и изтънчена меланхолия, гледаше с бадемовите си очи ту Джукс, ту люка.

— Много добле — промърмори той тъжно с половин глас и забърза плавно по палубите, като отбягваше изкусно препятствията по пътя си. Изчезна, шмугвайки се под някакъв вързоп от десетина ютени чувала, пълни със скъпа стока, които издаваха отблъскваща миризма.

Междувременно капитан Макхуър беше отишъл до мостика и после беше влязъл в щурманската рубка, където едно писмо, започнато преди два дни, очакваше да бъде завършено. Тези дълги писма започваха с думите „Моя любима жено“ и прислужникът, когато търкаше пода и почистваше праха от кутиите с хронометрите, използваше всяка възможност, за да ги чете. Него те го интересуваха много повече, отколкото по всяка вероятност жената, за чиито очи бяха предназначени, и то поради това, че описваха в най-дребни подробности всяко поредно пътуване на „Нан-Шан“.

Неговият капитан, добросъвестен към фактите (те единствено стигаха до съзнанието му), обичаше да ги записва с най-голямо старание върху много страници. Къщата в едно от северните предградия, до която тези страници биваха адресирани, имаше малка градинка пред полукръглите си еркерни прозорци, дълга покрита тераса към входа с хубав външен вид и цветни стъкла в имитирани оловни рамки на входната врата. За нея той плащаше четиридесет и пет лири годишно и не смяташе този наем за много висок, защото мисис Макхуър (една претенциозна персона с мършав врат и пренебрежително държане) беше по общо признание дама, която съседите наоколо считаха за „твърде високопоставена“. Единствената тайна на живота й бе малодушният й страх от часа, в който нейният съпруг щеше да се завърне вкъщи завинаги. Под същия покрив живееха още дъщерята, която се казваше Лидия, и синът Том. Те двамата познаваха твърде малко баща си. Най-вече го знаеха като рядък, но привилегирован гост, който вечер пушеше лулата си в трапезарията и преспиваше в къщата. Високото и слабо момиче, общо взето, малко се срамуваше от него; момчето беше явно съвсем безразлично и показваше това по прям, очарователен и непристорен начин, присъщ на мъжествените момчета.