Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Старият господин Сиг харесваше хората, които приказват малко, такива, за които „можеш да си сигурен, че няма да се опитват да разширяват и подобряват дадените им инструкции“. И тъй като Макхуър отговаряше на тези изисквания, продължиха назначението му като капитан на „Нан-Шан“ и той насочи вниманието си към успешното плаване на своя кораб из водите на Китайско море. Първоначално корабът бе регистриран като английски, но след известно време фирмата Сиг намери за по-целесъобразно да го прехвърли под сиамски флаг.
Когато научи за възнамеряваното прехвърляне, Джукс започна да се вълнува, приемайки това едва ли не като лично оскърбление. Той обикаляше, мърморейки си, и от време на време се изсмиваше презрително.
— Представяте ли си да имаме на корабния флаг един смешен слон, взет сякаш от Ноевия ковчег — каза той веднъж на вратата на машинното отделение. — По дяволите, такова нещо не мога да понеса. Ще си дам оставката. Вас това не ви ли вбесява, мистър Раут? — Главният механик само се покашля с вида на човек, който познава цената на една добра служба.
Първата сутрин, когато новият флаг се развя на кърмата на „Нан-Шан“, Джукс го наблюдаваше от мостика с чувство на горчивина. За кратко време той се пребори с напиращите емоции и после забеляза:
— Странен флаг е този, под който пътуваме, сър.
— Какво му е на флага? — попита капитан Макхуър. — Добър си е според мен. — И той отиде до края на мостика, за да го види по-добре.
— Хм, на мен пък ми се струва странен — избухна Джукс силно разгневен и бързо слезе от мостика.
Капитан Макхуър беше учуден от това държане. След малко той влезе тихо в щурманската рубка и разтвори своя международен указател за сигналите и кодовете на онова място, където флаговете на всички страни бяха дадени точно, наредени в ярки редици. Мина с пръста си по тях и когато стигна до Сиам, загледа с голямо внимание червеното поле и белия слон. Нищо не би могло да бъде по-просто; но за да се увери, взе книгата със себе си на мостика, за да сравни цветната рисунка с истинския флаг на кърмата. Когато Джукс, който този ден носеше службата с потиснат гняв, се появи на мостика, началникът му отбеляза:
— Няма нищо нередно в този флаг.
— Няма ли? — измърмори Джукс, като коленичи пред някакъв шкаф на палубата и злобно заиздърпва оттам запасното въже за лота.
— Не. Проверих в книгата. Дължина двойно на широчината и слонът точно в средата. Смятам, че хората на брега ще знаят как да направят тукашния флаг. Това се разбира от само себе си. Не бяхте прав, Джукс…
— Но, сър — започна Джукс, изправяйки се възбудено, — бих могъл да кажа само… — И с треперещи ръце той затърси пипнешком края на навитото въже.
— Добре, добре — успокои го капитан Макхуър, както беше седнал на малкото брезентово сгъваемо столче, което много обичаше. — Остава само да внимавате, докато хората свикнат, да не вдигат флага със слона, обърнат с краката нагоре.
Джукс хвърли новото въже за лота на предната палуба с едно силно „Заповядай, боцмане — не забравяй добре да го намокриш“ и с огромна решителност се обърна към началника си. Но капитан Макхуър беше разперил удобно лакти върху парапета на мостика.
— Защото, предполагам, това би могло да се вземе като сигнал за тревога — продължи той. — Как смятате? Този слон там, аз поне така го схващам, представлява нещо като емблема…
— Представлява! — кресна Джукс така, че всички глави от палубите на „Нан-Шан“ се обърнаха към мостика. После въздъхна и с внезапно примирение каза кротко:
— Би било наистина ужасно неприятна картина.
По-късно през деня той заговори главния механик с едно поверително: „Слушай да ти кажа най-последния лаф на стария.“
Мистър Соломон Раут (споменаван често като Сол Дългия, Стария Сол или Татко Сол) поради това, че почти неизменно се бе оказвал най-високия човек на борда на всеки кораб, на който постъпвал на работа, бе придобил навика да гледа отвисоко със спокойно снизхождение. Той имаше рядка червена коса, плоските му бузи бяха бледни, кокалестите му китки и дългите му фини ръце бяха също бледни, като че ли бе прекарал целия си живот на сянка.
Той се усмихна отвисоко на Джукс и продължи да си пуши и тихо да гледа наоколо с вид на добър чичко, който изслушва разказа на някое развълнувано учениче. После, явно забавлявайки се, но иначе равнодушен, попита:
— Е, ти подаде ли си оставката?
— Не — извика Джукс, извисявайки уморения си и обезсърчен глас над дрезгавото бръмчене на лебедките на „Нан-Шан“. А те всички работеха здравата, сграбчваха вързопите с товар, издигаха ги високо горе до края на дългите кранове, едва ли не като че ли за да се разкъсат при стремглавото им спускане надолу. Веригите на товарите пъшкаха по скрипците, звънтяха по комингсите, дрънчаха по борда. И целият кораб трепереше, дългите му сиви стени бяха забулени в кълба от пара.