Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
— Брет Уилсън по-добре да си гледа неговата работа! Благодаря ти, Симон. Не съм толкова безпомощна, колкото си мислят всички. — Джени бръкна отново в сандъка и измъкна книгите. Колко интригуващо — наистина бяха дневници, но Симон имаше право — някои от тях се разпадаха. По-новите бяха подвързани с кожени обложки, останалите и особено по-старите бяха пожълтели и покрити с петна. Общо бяха дванайсет на брой: някои бяха дебели и тежки и обхващаха една или две години; други представляваха ученически тетрадки и отразяваха само няколко месеца.
Докато Симон я гледаше с неодобрение, тя ги подреди внимателно на пода в хронологичен ред. Обхващаха периода от 1924 до 1948 година. Прелисти намачканите страници и забеляза как неравният детински почерк става по-обработен и уверен с годините.
В последния дневник имаше нещо странно. Буквите бяха неравни, остри и почти нечетливи, сякаш написани от друга ръка.
— Това е всичко. Искаш ли да ти помогна да ги прибереш?
Джени притисна до себе си последния дневник. Имаше усещането, че долавя присъствието на жената, която го беше писала и това усещане бе толкова силно, че тя не чу думите на Симон.
— Джени? Добре ли си, мила?
Джени с неохота се върна към настоящето.
— Да, добре съм. Хайде да приберем дрехите обратно и да пренесем сандъка в къщата. Аз ще взема тетрадките.
Не след дълго каишките бяха стегнати и двете пренесоха сандъка през двора. От бараката на работниците долитаха приглушени гласове, а повечето от лампите вече бяха угасени. Веднага щом сандъкът бе сложен на кухненския под, Симон пожела на Джени лека нощ.
— Време е да си лягам. Започваме работа много рано, преди да е станало твърде горещо.
Джени погледна часовника си. Часът бе едва десет, но тя беше уморена и жадуваше да си легне.
— Не ми се сърди, че го казвам, но изглеждаш направо съсипана от умора — каза Симон. — Сложила съм чисти чаршафи. Ако ти стане студено през нощта, има одеяла на най-горния рафт в шкафа. Не отваряй капаците на прозорците, защото комарите жива ще те изядат.
— Благодаря ти, Симон. На сутринта ще поговоря с Брет. Искаш ли да ти помогна в миенето на чинии?
— Не. Сама ще се оправя с това. Все пак ти си шефът тук. Не е редно да ми помагаш в домакинстването.
Джени се усмихна.
— Лека нощ тогава и благодаря.
— Лека нощ, мила. Беше ми приятно да поговоря след толкова време с друга жена. Момчетата са много свестни, но ми омръзнаха разговорите за проклетите овце.
Джени я изпрати до верандата и остана навън, докато силуетът на Симон не изчезна в тъмнината. Въздухът беше топъл, галеше лицето й и носеше уханието на нощните цветя. Мисълта за това, какво бе наследила, изведнъж се стовари върху плещите й. Тя се отпусна на стола и се загледа към двора навън. Чуваше тихото ромолене на гласовете в бараката на работниците. В помещението на помощник-овчарите и от прозореца на готварницата блещукаха мъждиви светлинки. Всичко това й принадлежеше. Земята, животните, къщата — всичко. Беше наследила цял един град. Тези хора разчитаха на нея за прехраната и благополучието си.
Тежестта на тази отговорност я смаза. Толкова малко разбираше от този начин на живот — детските години във Валуна я бяха научили едва на основните неща и новото й положение я плашеше.
Клепачите й се затваряха за сън и след продължителна прозявка, Джени реши, че трябва да приеме обратите на съдбата; и да се притеснява, тази вечер не би могла да направи нищо повече. Стана от стола на верандата и влезе вътре. В къщата бе тихо и тя предположи, че Брет вече спи. После забеляза листа хартия на масата. Беше се преместил в общата барака.
— Какво облекчение — въздъхна. — Един проблем по-малко.
Сандъкът стоеше като тъмна сянка в мрака. Като че ли я зовеше, влечеше я към каишките и я молеше да ги разкопчае.
Джени клекна пред него и задържа ръцете си над закопчалките. После, преди да има време да се откаже, откопча каишките и вдигна капака. Зелената рокля потрепваше на бледата лунна светлина, изкушаваше я да я облече.
Роклята леко се плъзна по голото й тяло и гънките на шифона и сатена прошумоляха. Прохладен и мек, платът я милваше. Дългите поли на роклята се полюшваха около краката й при всяко движение. Джени затвори очи, пръстите й потънаха в гънките на роклята и в главата й сякаш зазвуча валс от някакъв отминал живот. Тя се отдаде на мелодията — танцуваше из стаята, босите й крака стъпваха безшумно по дървения под. Роклята като че ли я пренасяше от тази уединена ферма на място, където я очакваше някой много специален човек.