Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
Излязох от колата. Бен застана до мен, Рейдар до Бен. Не, това вече не беше смешно. Не е била никаква игра „Докажи ми, че си достатъчно добър и смел, за да си с мен“. В съзнанието ми прокънтяха думите й от онази нощ, когато карахме из Орландо. „Не искам някакви деца в някое съботно утро да ме намерят накацана от мухи в Джеферсън Парк.“ Но това, че не искаш да те намерят някакви деца в Джеферсън Парк, не значи, че не искаш да умреш, значи само, че не искаш да те намерят накацан от мухи в парка.
По нищо не личеше някой да е ходил на това място от… бог знае кога. Единственият посетител, както и обитател бе смрадта, лепкава и гъста. Който и да беше сътворил това зловоние, със сигурност единствената му цел е била да държи живите далеч от мъртвите. Помислих си, че Марго не може да мирише така, но… разбира се, може. Всички ние можем да смърдим така. Вдигнах ръка към носа си. Усетих миризмата на пот и кожа, бих понесъл и всяка друга миризма, освен тази на смъртта.
— МАРГО? — извика Рейдар. Един присмехулник кацна на ръждясалата водосточна тръба на сградата и изплю две срички в отговор. — МАРГО! — Викна пак Рейдар. Нищо! После завъртя крак, нарисува парабола в пясъка и въздъхна: — Мамицата му!
Тогава, застанал пред тази сграда, научих нещо за страха. Научих, че това не са вятърничавите фантазии на някого, който очаква нещо много важно да се случи в живота му, дори и това много важно нещо да е кошмарно зло. Не е и онова чувство на ужас и отвращение, когато видиш труп на някой непознат в парка, не е и липсата на въздух в дробовете ти, когато някой зарежда пистолет и се кани да стреля по теб пред къщата на Бека Арингтън. Страхът не е нещо, към което можеш да подходиш с дихателни упражнения. Този страх, който изпитах там, не можеше по никакъв начин да се сравни с никакво друго подобие на страх в целия ми досегашен живот. Това е най-голото, най-първичното чувство измежду цялата гама чувства, които изпитва човек. Това е чувство, което се е зародило много преди да се родим, много преди да станем хора, много преди да бъде построена и тая сграда, много преди Големия взрив, много преди Земята. Това е страхът, който е накарал рибата да изпълзи на сухата земя и да развие дробове, страхът, който ни учи да бягаме, страхът, който ни кара да погребваме мъртвите.
Миризмата ме беше парализирала. Паниката на отчаянието или отчаянието на паниката, не от това, че в дробовете ми няма въздух, а от това, че в самия въздух няма въздух. Мисля, че основната причина да предпочета да прекарам живота до този миг в страх бе, че по някакъв начин се бях подготвял, бях се опитвал да тренирам тялото и мозъка си за истинския страх — ако и когато дойде. Но не бях готов.
— Трябва да тръгваме, пич — каза Бен. — Трябва да се обадим на ченгетата или нещо такова. И тримата гледахме сградата, никой не смееше да погледне другите. А в тази отдавна запусната сграда можеше да има само едно — трупове.
— Не — каза Рейдар. — Не не не не не! Ще се обадим, ако има защо. Оставила е адреса за Кю, не за полицията. Трябва да намерим начин да влезем.
— Да влезем? Там? — попита Бен, сякаш не бе чул правилно.
Потупах го по гърба и за първи път от началото на деня тримата стояхме лице в лице един срещу друг и се погледнахме. И когато ги видях, всичко стана малко по-поносимо. Помислих си, че Марго не е мъртва, докато не я намерим мъртва.
— Да, там — казах.
Не знаех коя е Марго, или коя е била, преди да дойде тук, но трябваше да я намеря.
9
Минахме отзад. Там имаше четири заключени метални врати и нищо друго. Само поле, няколко ниски палми като петна сред жълто-зеления безкрай от трева. Вонята тук беше още по-непоносима. Страхувах се да продължа напред. Не можех да направя и крачка. Бен и Рейдар бяха точно зад мен. Единият от лявата ми страна, другият — от дясната. Застанали в триъгълник. Тръгнахме бавно и се оглеждахме.
— Това е миеща мечка! — извика Бен. — О, благодаря ти, боже! Миеща мечка е! О, господи, благодаря ти!
Аз и Рейдар се отдалечихме от сградата и се приближихме до Бен. Там, в плитката канавка, лежеше подута миеща мечка с проскубана козина и се разлагаше. Нямаше никаква видима рана, козината беше изпопадала на места, едно от ребрата се виждаше. Рейдар се обърна, клекна и се опита да повърне, но нищо не излезе. Наведох се до него и сложих ръка на гърба му. Когато започна да диша по-нормално, каза:
— Толкова съм щастлив да видя тая шибана умряла мечка!
Но въпреки това, не можех да си я представя жива, не и тук. Мина ми през ума, че Уитман е бил предсмъртното й писмо. Сетих се за редовете, които бе подчертала. „И да умреш е нещо по-различно/ от това, което мислят, и е нещо по-щастливо.“ „Завещавам себе си на почвата, за да израсна/ от любимата ми пролетна трева, ако ти трябвам/ погледни отдолу на подметките на твоите обувки.“ После се сетих за последния подчертан стих и ме изпълни надежда: „Аз някъде съм спрял да те дочакам“. Но пък това „аз“ можеше да не е жив човек. Можеше да е само тялото му.