Хартиени градове

По-натам минахме покрай прогнил, олющен знак, на който пишеше „Гроувпойнт“. Пътят беше всъщност пътека, покрита с един пласт асфалт, който вече се бе напукал и разпаднал. Водеше до една масивна купчина сив боклук, което означаваше само едно — Гроувпойнт беше, както казваше майка ми, псевдоград — град, който е бил запуснат още преди да бъде построен. Майка ми и баща ми често ми бяха показвали такива псевдоквартали и псевдоградове, но никога до сега не бях виждал нещо толкова самотно, изоставено, разрушено.

Гроувпойнт беше на около десет километра зад гърба ни, когато Рейдар се обърна и каза:

— Трябва да е след по-малко от два километра.

Поех дълбоко дъх. Вълнението да съм където и да е, само не и на училище, бе започнало да поизбледнява. Това не приличаше на място, което Марго би избрала да се крие, не приличаше на място, което дори би посетила. Това не беше Ню Йорк. Това беше Флорида. Когато прелиташ със самолет над нея, винаги си задаваш един и същи въпрос: защо, за бога, хората са решили да населят този полуостров? Гледах напред в черния асфалт, маранята не позволяваше да се види кой знае какво повече. Забелязах отпред нещо като малък едноетажен търговски център, който сякаш потрепваше в далечината.

— Това ли е? — попитах, наведен между двете седалки, и посочих с пръст.

— Това трябва да е — каза Рейдар.

Бен изключи радиото. Всички мълчахме, а той паркира на нещо, което е било паркинг, но сега от него беше останала само сива песъчлива мръсотия. Навремето е имало табела пред четирите малки магазина или каквото са били, но сега от едната страна на пътя стърчеше само един ръждясал кол, висок малко повече от метър, но табелата я нямаше. Вероятно я бяха отнесли бури или ураган, или пък просто бе изгнила и се бе скършила от старост. Самите магазинчета бяха в малко по-добро състояние. Сградата беше само на един етаж, с плосък покрив и на места се показваха оголени сиви тухли. Боята беше напукана и сбръчкана като кожа на слон, люспите се вееха на стената като насекоми, впити в птиче гнездо. Между прозорците на магазинчетата бяха избили кафеникави петна от ръждясала мръсна вода и образуваха абстрактни рисунки, примесени с неясния цвят на дървените блокове. Тогава ме порази ужасна мисъл. Толкова ужасна, че не можех да я набутам обратно в подсъзнанието си, щом веднъж бе намерила начин да изплува на повърхността. Това не беше място, където отиваш да живееш. Това беше място, където отиваш да умреш.

В мига, в който колата спря, устата и ноздрите ми се напълниха с адската воня на смърт. Наложи се да преглъщам бързо, за да потисна пристъпа да повърна, който не си отиде съвсем, а остана в разраненото ми гърло. Едва сега, след цялото това пропиляно време осъзнах колко грешно бях разбрал както играта, така и наградата за победителя.