Проклятието на черната луна

– Книгата може да върне Алина от мъртвите, така ли? – бях задръстена от суеверия, вдъхновени от детски измислици. Възкресяването на мъртвите винаги беше придружено от страховити предупреждения и още по-страховити резултати. Със сигурност нещо толкова зло не можеше да възстанови нещо толкова добро.

– Да.

Нямаше да попитам. Нямаше.

– Тя би ли била същата като преди? Не някакво страшно зомби? – попитах.

– Да.

– Защо би го направил, след като ти си този, който я е убил?

– Не съм я убил.

– Може да не си го направил сам, но ти си ги пратил след нея.

– Не бях свършил с нея – имаше съвсем слабо колебание. – И нямах планове да я убия, когато свърша с нея.

– Глупости! Тя е открила. Проследила те е в Мрачната зона един ден, нали? Отказала е повече да ти помага. И ти си я убил за това – бях сигурна. Бях го обмисляла всяка нощ, преди да заспя, от месеци. Това беше единственият извод, който придаваше някакъв смисъл на съобщението, което ми беше оставила няколко часа преди да умре. „Той идва – беше казала. – Не мисля, че ще ме остави да напусна страната.“

– Ти почувства силата на моята принуда. Може да съм загубил доброволното ù съдействие, но никога не ми е било нужно – от гласа му капеше надменност, когато ми напомни колко лесно ме беше контролирал. Не, нямаше да има нужда от съдействието ù. С този ужасен, крадящ волята Глас той можеше да я накара да направи всичко, каквото поиска, всичко.

Мобилният ми телефон иззвъня отново.

– Вдигни го! Баронс мрази да чака. Помисли за предложението ми!

– Откъде познаваш Баронс? – попитах.

Връзката беше прекъснала.

– Добре ли си? – изръмжа Баронс, когато вдигнах мобилния.

– Да.

– Той ли беше?

– Великият ЛГ? – казах сухо. – Да.

– Какво ти предложи?

– Да върне сестра ми.

Баронс не каза нищо дълго време.

– И?

Аз останах тиха също толкова дълго.

– Казах му, че ще си помисля.

Настаналото мълчание се проточи. Странно, никой от нас не затвори. Чудех се къде е той, какво прави. Напрегнах слуха си, но не можах да чуя никакъв шум на заден план. Или телефонът му имаше страхотни способности за изчистване на шума, или той беше на някое тихо място. През ума ми пробяга картина – Баронс, едър и мургав, лежи гол върху бели сатенени чаршафи, ръцете му са сгънати под главата, телефонът е подпрян на ухото му, а татуировките в червено и черно се простират през гърдите му надолу към корема. Крак, сплетен с крак на жена.

Не. Той никога не би позволил на жена да остане през нощта. Без значение колко добър е бил сексът.

– Баронс? – казах накрая.

– Госпожице Лейн!

– Искам да ме научиш да устоявам на Гласа – бях го молила и преди, но той ми беше дал един от неговите уклончиви отговори.

Последва още едно от онези дълги мълчания, после:

– За да опитаме това, а мога да те уверя, че няма да бъде нещо повече от опит, в който силно се съмнявам, че ще успееш, трябва да го използвам върху теб. Подготвена ли си за това?