Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Често съм казвал, че не може да се обясни защо дадена сфера от живота поразява човешкия ум със силата на мания, но е напълно възможно да се посочи моментът, когато този интерес бива открит — моментът, ако щете, когато пръчката търсач се завърти внезапно и категорично надолу към скритата вода. С други думи, талантът е само един компас. Ние няма да обсъждаме защо стрелката му сочи към магнитния северен полюс. Вместо това накратко ще разгледаме момента, в който стрелката се завърта към тази неизбежна точка на привличане.
Винаги ми се е струвало странно, че аз дължа този момент в живота си на баща ми, който ни напуснал, когато аз съм бил на две години, а брат ми Дейвид на четири. Изобщо не си го спомням, но на малкото негови снимки, които съм виждал, той изглежда мъж със среден ръст, приятен на вид, по типичен за четиридесетте години начин, леко закръглен, с очила. По време на Втората световна война бил в търговския флот и прекосявал Северния Атлантик, като си играел на немска рулетка с вражеските подводници. Според майка ми обаче най-големият му страх не били подводниците, а да не би да изгуби разрешителното си заради лошото си зрение. Докато шофирал, той редовно карал напряко през ъглите на бордюрите и не спирал на светофари. И моето зрение не е по-добро. Очилата ми може да приличат на очила, но понякога ми се струва, че съм окачил две дъна от бутилки кока-кола на лицето си.
Дон Кинг бил мъж, когото не го свъртало на едно място. Брат ми се родил през 1945 г., аз през 1947 г., през 1949 г. баща ми изчезнал и повече никой не чул нищо за него, макар че майка ми твърдеше, че през 1964 г., по време на размириците в Конго, го мярнала в някакъв телевизионен репортаж за бели наемници, биещи се на едната или другата страна в конфликта. Предполагам, че има някакъв шанс това да е вярно. Дотогава той вече е бил на около петдесет години и се надявам, че междувременно му е останало време да си коригира лещите на очилата.
След като баща ми ни оставил, майка ми някак си си стъпила на краката. В следващите девет години брат ми и аз почти не я виждахме. Тя изреди цял куп нископлатени длъжности: гладеше дрехи в обществена пералня, правеше понички в нощната смяна на една пекарна, беше продавачка в магазин и домашна помощница. Беше талантлива пианистка, жена с огромно, понякога ексцентрично чувство за хумор и някак успяваше да свърже двата края, както толкова други жени са го правили преди нея и вероятно го правят в момента. Така и не се сдобихме с кола (а телевизор си позволихме чак през 1956 г.), но никога не сме гладували.
През онези девет години обиколихме цялата страна, но винаги се завръщахме в Нова Англия. През 1958 г. се прибрахме в Мейн окончателно. Дядо ми и баба ми бяха над осемдесетгодишни и семейството нае майка ми да се грижи за тях в последните им години.
Всичко това се случваше в Дърам, Мейн. Може би ви се струва, че тези семейни дреболии са далеч от нашата тема, но ето че се приближавам към връзката. На около четвърт миля от нашата малка къща в Дърам, където брат ми и аз доизживявахме своето детство, се намираше чудесната тухлена къща на сестрата на майка ми, Етълин Пилсбъри Флоу и нейния съпруг, Орен. Над гаража на семейство Флоу имаше прекрасно дълго таванско помещение с хлопащи подови дъски и омайващата миризма на таван.
По онова време таванът се свързваше с верига стопански сгради, които пък водеха до голям стар хамбар. Всички тези помещения миришеха упоително на отдавна изчезнало сено. Имаше и разни останки, напомнящи времето, когато в хамбара са държали животни. Ако човек се изкатереше до третото ниво на хамбара, можеше да види скелетите на няколко пилета, които трябва да са умрели от кой знае каква болест там горе. Аз често се катерех там. Имаше нещо пленително в тези пилешки скелети, полегнали в куп перушина, фина като лунен прах, с някаква тайна скрита в кухините, където някога са били очите им…
Таванът над гаража пък беше нещо като семеен музей. Всички от семейство Пилсбъри бяха складирали по нещо там горе — от мебели до снимки, и винаги се намираше място за едно малко момче да се провре по дългите тесни проходи, като се промуши под рамото на стоящата лампа или прескочи кашон със стари мостри от тапети, които някой е запазил, по някаква забравена причина.