Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Една лятна нощ, след като изгря бяла като магнолиев цвят луна, яхнах велосипеда и отидох при Джетро. Глътнахме по халба домашна бира и порция вкусно задушено месо, и потеглихме заедно с невестулките, които се стрелкаха пред нас покрай живия плет окъпани от лунната светлина, сякаш беше ден. Те имали свой метод на лов, ми обясни Джетро. Една или понякога две от тях се вмъквали в дупката на заека, а другите чакали навън пред нея. Изпаднал в паника от невестулките, заекът тутакси изхвръквал от дупката и попадал в лапите на другите три. Те се хвърляли отгоре му като светкавици. Една го захапвала за тила по характерния за невестулките начин — долните зъби се забиват нагоре, а горните, кучешките, се впиват в мозъка. Смъртта е мигновена. Беше фантастично преживяване да гледаш как невестулките се вият като змии на лунната светлина, с проблясващи очи, изпълняващи задачата си пъргаво и тихо, като добре обучена команда. Не се знае дали дивите невестулки ловуват по същия начин, но тези домашни хищничета бяха възприели много сполучливия и сигурен „колективен лов“. За два часа в бракониерската торба на Джетро имаше седем едри заека. Няколко щяха да отидат за храна на невестулките и на другите месоядни питомци на циганина (сови, ястреби, язовец, белка и други), а останалите щеше да си ги сготви или да ги продаде в близкото село.
Старецът използваше живия плет до своя фургон като средновековен англичанин: за храна — лов на зайци и яребици, и за подправки — разни билки и корени. От други билки правеше лекарства и мехлеми, и ги продаваше на пазарите в околните селища. Познавах няколко души, които не признаваха никакви лекари и ходеха при Джетро да търсят цяр. Имах приятелка с много неприятно страдание — получаваше периодично много силен и дразнещ обрив на челото и на лявата си длан. Заведох я при стария Джетро, въпреки протестите и неверието й. Той ни даде мехлем, с който насила я карах да се маже. След три намазвания обривът изчезна завинаги.
Джонатан искаше да покаже в един от последните кадри на филма стара ливада, закриляна векове наред от живия плат. Неговият избор ни възхити — огромен килим трева, заграден от трите страни с висок жив плет, а от четвъртата — с тъмна гора, осеяна със зеленеещи се пролетни листенца. В ливадата, изложена на припек, тук-там се издигаха вековни дъбове и хвърляха дебела синкава сянка. Багрите бяха истинска прелест. Лютичета блещукаха като скъпоценни камъни из високата тучна трева, сякаш някакъв небесен рог на изобилието бе изсипал разтопено злато. Трябваше да отидем до средата на златистия килим и там да направим нашия пикник. Струваше ни се светотатство да газим до пояс през лютичетата и да оставим пътека от полегнала трева в този непокътнат губер на природата.
Джонатан реши, че трябва да се качим на един балон, за да покажем с последните кадри на филма сложната паяжина от жив плет, разположена нашир и надлъж из цялата страна. Желанието да опитам този чудесен архаичен транспорт ме беше спохождало често, но малко се притесних заради световъртежа си. Съдбата ми предоставяше рядка възможност и никак не ми се искаше да я пропусна. Реших да не се поддавам на нелепото си страдание и да литна във въздуха. Всичко се подготвяше като за военна операция. Предстояха ни два полета. Първия ден щеше да ни придружава Крис с кинокамерата си, за да снима всички кадри в близък план от гондолата на балона, а екипът щеше да ни следва с автомобил, за да ни „хване“ от земята. На другия ден Крис с камерата си трябваше да лети след нас в хеликоптер с капитан Джон Крудсън, който е пилотирал при всички сложни и рисковани снимки на филмите на Джеймс Бонд. А командир на нашия „въздушен кораб“ бе Джеф Уесли, изкусен въздухоплавател, който можеше да приземява своя балон върху монета от шест пени. Според Джонатан щеше да бъде идеално да се издигнем с балона от средата на ливадата с лютичета, но имаше опасност да изпотъпчем хубавия цветен килим и затова избрахме съвсем плебейско пасище, оскубано до корен от добитъка.
Рано на другата сутрин балонът вече ни чакаше там. Разкошен колос, много по-голям, отколкото си го представях, весело оцветен на червени, жълти и сини райета. На земята под него се мъдреше гондолата, подобна на старомоден кош за пране с гигантски размери, в който бяха поставени бутилките с необходимия за полета газ — бутан. Представиха ни на Джеф — набит рус мъж с игриви сини очи, вдъхващ много голямо доверие. Той ни каза, че прогнозата за времето била чудесна и се надявал да ни осигури великолепен полет. Крис щеше да пътува с нас в гондолата, за да направи необходимите снимки в „близък план“. За снимки с широкоъгълен обектив се наложи да закрепим камерата на дълго алуминиево рамо с приспособление за дистанционно управление. Джонатан много държеше да се създаде впечатление, че Лий и аз „пилотираме“ балона, и предложи на Джеф при всяка снимка да кляка на дъното на коша, а ние да го покриваме с голямо одеяло. Той съвсем добродушно, като на шега, се съгласи да изтърпи тези малко обидни стойки. И така, след последните указания на Джонатан се изкатерихме в гондолата, за да полетим с балон за пръв път в живота си. Откачиха котвените въжета, гондолата се поотмести, Джеф дръпна шнура за газ и над главите ни блъвна гигантски син пламък, който с гръм изчезна в балона. Сякаш пуснаха дракон на свобода. Под напора на оглушителни тътнежи гондолата се издигаше плавно като асансьор — десет метра, двадесет метра, и после се понесохме високо над дърветата.