Обещанието на краля вещер
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Инфодар
- ISBN: 978-954-761-393-5
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обещанието на краля вещер». Краткое содержание книги:
— Мисля, че някои биха направили добре, ако ме слушат по-малко — отвърна той и обърна очи обратно към Вааса.
Джарлаксъл се разсмя и се премести до него на стената, облягайки се на парапета с гръб към северната земя.
— Моля те, не позволявай на присъствието ми да пречи на разговора ти — каза мрачният елф.
Ентрери не отговори, дори не го погледна.
— Засрамен ли си?
Това предизвика презрителен поглед.
— Не си спал — отбеляза Джарлаксъл.
— Сънят ми не е твой проблем.
— Сън? — долетя саркастичният отговор. — Така ли наричаш часовете си неспокойно въртене всяка вечер?
— Сънят ми не е твой проблем — повтори Ентрери.
— Липсата му е — поправи го мрачният елф. — Ако рефлексите ти са забавени…
— Искаш ли демонстрация?
Джарлаксъл се прозя и си спечели още един не особено приятелски поглед. Мрачният елф му отвърна с усмивка, която Ентрери не забеляза, защото се бе загледал към калната Ваасанска равнина. Джарлаксъл също се обърна и се наведе на север, поглъщайки необикновената гледка. Сутрешната мъгла се виеше на сиви стълбове на някои места и се издигаше като пробуждащ се великан на други.
Наистина Вааса изглеждаше като останки от времената преди разумните раси да населят света. Изглеждаше като руина от времето, може би, преди каквито и да било същества да са обикаляли земята, сякаш останалата част от света бе тръгнала напред, без да вземе Вааса със себе си.
— Забравена земя — отбеляза Джарлаксъл и погледна към Ентрери.
Убиецът отвърна на погледа и дори кимна леко, и мрачният елф с изненада осъзна, че Ентрери е разбрал забележката му.
— Какво виждаш, когато гледаш натам? — попита Джарлаксъл. — Пропилян потенциал? Безплодие, където би трябвало да има плодовитост? Смърт, където би трябвало да има живот?
— Реалността — отвърна със студенина Артемис Ентрери.
Обърна се, отправи един суров поглед към мрачния елф и го отмина.
Джарлаксъл долови несигурността в гласа на Ентрери и почувства, че мъжът е изпълнен с колебания.
И знаеше източника на тази липса на равновесие, защото бе изиграл немалка роля в това да се подсигури, че флейтата на Идалия ще се окаже в ръцете на Артемис Ентрери.
Остана край парапета за известно време, потъвайки в разкрилия се пред очите му пейзаж. Припомни си изминалата нощ и се сети за вечно намусения си приятел.
Мрачният елф се чудеше най-вече какво трябва да направи, за да доминира над първото, да повтори второто и да промени третото.
Вечно чудещ се, вечно обмислящ.
Глава 8
Ездата на Мариаброн
Арраян трябваше да спре и да обмисли обстойно въпроса преди да отговори. Къде бе оставила книгата? Жената се почувства като глупачка.
Как беше възможно да изгуби от поглед нещо толкова могъщо? Как бе възможно дори да не си спомня къде го е оставила? Мислите й се върнаха назад към предишната вечер, когато се бе престрашила да започне да чете книгата. Спомняше си, че бе направила всяка известна й дефанзивна магия, създавайки сложна мрежа от защити срещу потенциално разрушителната магия, която Зенги бе поставил върху книгата.
Погледна обратно към масата в средата на стаята и знаеше, че бе отворила томчето точно там.
Усещане за необятност нахлу в спомените й, чувство за мощ, за магия и физическа сила — твърде голяма, че да бъде удържана вътре.
— Отнесох я навън — каза тя, обръщайки се към Уингхам и Мариаброн. — Извън това място.
— Оставила си я някъде отвъд контрола си? — нахока я Уингхам, а гласът му бе изпълнен с неверие. Скочи от мястото си, защото тялото му бе твърде превъзбудено, за да остане в стола. — Предмет с такава сила?
Мариаброн постави ръка на рамото на Уингхам в опит да го успокои.
— Книгата е извън къщата — обърна се той към Арраян. — Някъде в Палишчук?
Арраян обмисли въпроса и отчаяно се опита да прерови паметта си. Хвърли поглед към Олгерхан, защото се нуждаеше от непоклатимата му подкрепа.
— Не — отвърна тя, но беше по-скоро чувство, отколкото увереност. — Извън града. Градът беше… твърде малък.
Уингхам се отпусна обратно на стола си и за момент изглеждаше сякаш се бори да си поеме въздух.
— Твърде малък? Какво си създала?
Арраян можеше единствено да се взира в него.