Купата на небесата

— И какво? — попита Ирма.

— По-малко съпротива срещу плъзгаща се повърхност. Да си направим… платноходка. Ще използваме вятъра, за да прекосим пустинята.

— Какво?! — опули се Ейби.

Ирма щракна с пръсти.

— Сещате ли се за падналия самолет? Може да използваме парчетата и да сглобим нещо.

Отначало гледаха объркано, после невярващо, а накрая се сетиха за преследвачите и решиха да пробват.

Трябваше да издърпат корпуса на няколкостотин метра. Тери отдели повреденото крило и затъркаляха самолета. Клиф огледа колана с инструментите, които бе взел от тялото на извънземния. Това му се струваше преди много дни. Знак, че доближаваше лимита си. Преценяването кога е отминал един земен ден се превръщаше във все по-голям проблем.

Докато се суетеше замаяно, осъзна, че инструментите представляват гаечни ключове, чукове и петоъгълни отвертки — при това доста големи. Бяха неудобни, но вършеха работа. Едно от по-необяснимите неща се оказа лазер. Разбра го, защото имаше конектори, които се прикачаха към сгъваем слънчев панел. Екипировката беше доста добра.

Лазерът се включи с шумно изпращяване и всички се зарадваха. Изрязаха ненужния метал със синкавия лъч. Работеха внимателно, за да направят от корпуса нещо полезно.

Премоделираха го в пясъчна платноходка и сложиха здравото крило за платно. Успяха да го прикрепят с помощта на новите инструменти.

Късметът продължаваше да е с тях — вятърът се усилваше и все още духаше в гърба им.

Потеглиха, като избутваха дебелите гуми в пясъка и прихващаха вятъра с крилото. Клиф затаи дъх. Ако планът се провалеше, щяха да заседнат в пустинята.

Не проработи. Колелата заседнаха и трябваше да ги откопават от пясъка с ръце. След това отново се покатериха в продълговатия корпус и пак заседнаха. Последваха въздишки и унили погледи.

Тери предложи да отрежат колелата. Да имат истинска лодка, която да се плъзга по корпуса си. Клиф беше толкова уморен, че вече искаше само да спи. Но в крайна сметка позволи на Тери да махне колесника с извънземния лазер.

Слязоха от лодката и започнаха да бутат. Вятърът вееше и постепенно набраха скорост. Тичаха отстрани и бутаха със схванати ръце, докато не се засилиха добре. Чак тогава Клиф нареди да се качват.

Изкатериха се, останали съвсем без дъх. След няколко минути Клиф погледна назад и не видя дърветата. Вятърът свистеше в платното. Носеха се по огромното пясъчно езеро, без да имат представа какво се простира пред тях. Право в непознатото.

„И какво ново?“ Това беше последната мисъл на Клиф, преди да заспи изтощено.