Купата на небесата
- Автор: Бенфорд Грегори, Нивен Ларриё
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-453-6
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Купата на небесата». Краткое содержание книги:
— Интелигентно е — каза Тери.
Съществото измърмори нещо и направи жест с дългите си кокалести ръце. Пръстите му бяха гъвкави и многоставни.
Клиф хвърли копието си и се приближи. На метър навътре в дупката имаше сложен комплекс от машинни части. Докато се гледаха напрегнато, от земята се разнесе леко бучене. Съществото се наведе надолу и премести два прекъсвача, без да обръща внимание на хората.
„Явно е доста самоуверено“.
Съществото затвори капака и трясъкът прекъсна напрегнатата тишина. То прибра инструмента и вдигна ръцете си нагоре. Дланите и пръстите му бяха два пъти по-дълги от човешките.
— Това знак на мир ли е? — попита Ирма.
Бързо стрелкащите се очи проблясваха интелигентно. Съществото се обърна към Ирма и Хауард, които стояха заедно, и тръгна бавно към тях. Те се спогледаха несигурно и Клиф им каза да се дръпнат.
Съществото мина покрай човеците и продължи пътя си с изключителна самоувереност. Дори не погледна назад, сякаш въобще не бе загрижено дали няма да го последват. Те изчакаха известно време, загледани как се отдалечава с премерена, достойна стъпка.
Ейби повдигна капака и заоглежда конструкцията. Без капак бученето беше по-силно, но скоро премина.
— Интересна механична система — каза Ейби. — Мога да се провра вътре и да…
— Гладен съм — прекъсна го Тери. — Вече си мислех как ще опечем тая маймуна.
— Не можем да ядем разумни извънземни — каза Ирма напрегнато.
— Май не би трябвало — съгласи се Тери.
„Хората на Земята го правят… даже с примати“. Клиф отново не каза нищо.
Върнаха се до потока и успяха да хванат една от кръглите костенурки с костния гребен. Всички бяха в лошо настроение. Убиха я с камък и я изпекоха. След като счупиха черупката, откриха капещото от мазнина месо, от което се носеше божествен аромат. Беше жилаво, но никой не се поколеба.
7.
Надолу по течението се натъкнаха на каменни руини. Просто големи циментирани камъни без следи от напреднали технологии. Изглеждаха отдавна изоставени. Клиф се зачуди колко ли са древни.
Заобиколиха ги и скоро реката се разля в езеро, което миришеше на сяра. За жалост брегът от тяхната страна беше твърде блатист. Тръгнаха по него, но вонящата тиня потъваше при всяка стъпка. След стотина метра се наложи да спрат.
— Отпечатъците в калта ще са по-лесни за проследяване — каза Ирма.
Тери изглеждаше изтощен.
— Не можем да бягаме до безкрай. Не сме подготвени за такова нещо.
Клиф кимна и каза:
— Трябва да има и по-добър начин.
Имаше, но не беше лесно. Събраха дънери и ги вързаха с лиани и кора от загниващите дървета. Отзад не се носеха чуруликащите крясъци, но всички работеха бързо. Дисциплината им беше подобрена — никой не говореше без нужда. „Гората винаги има уши“.
При 0,8% не беше нужно салът да е толкова здрав, колкото на Земята. Клиф и останалите мъже използваха коланите си, за да дозавържат сивите дънери. Тинята вонеше и всички бяха доволни да отплават в плиткото езеро. Не беше лесно да гребат с клони, но скоро се появи ветрец и поне миризмата стана по-поносима. Чак след известно време Клиф се сети за динозавъра, който се бе появил в предишното езеро. Подобно животно можеше да ги преобърне лесно. Но това не се случи. Плясъците на рибите ги стряскаха, но нямаше нищо опасно. Езерото явно не бе достатъчно дълбоко, та подобни същества да могат да живеят в него.
Пристанаха до една рехава горичка на другия бряг, на около километър от блатото. Вятърът се засилваше и люлееше дърветата. Клиф даде заповед — беше свикнал да издава директни, кратки команди, когато беше въпрос на бързина, — и примъкнаха сала навътре сред тънките дървета. След това седнаха да си починат.
Изядоха жалките си запаси, може би по около трийсетина грама на човек. Ирма се пошегува, че ще се втали, и другите се позасмяха тъжно. Скоро нямаше да е смешно. Клиф усещаше, че гащеризонът му е лепкав, защото заради непрекъснатия глад изгаряше натрупаните си мазнини. Искаше му се да имат време да поплуват и да изперат дрехите си. Но кой знаеше какво дебне в мътните води?
Затова продължиха и след няколко минути се натъкнаха на катастрофа. И преди бяха виждали ръждясващи останки, но това бе различно, по-прясно. Лек самолет, направен от сплав. Задната му част бе намачкана. Седалките бяха на два метра разстояние. Двуместен апарат за гиганти. Нямаше тела, а едното крило бе натрошено на парчета. Двигателят бе пробил корпуса и беше полузаровен в песъчливата почва. Голяма част от корпуса беше гладка и незасегната. Може би беше някаква въглеродна сплав.