Купата на небесата

Мемор изпрати един от дребните си подчинени в гъсталака. Съществото — приличаше на пор с голяма глава и шаващи очи — скочи от едно листо на друго, хлъзна се по трето и падна върху едно приличащо на котка животно — използва го като възглавница. Плячката потръпна и умря, а Тананарийв изпита лека вина. Котката имаше крила и гладка оранжева кожа. Сърцето я заболя от красивото ѝ излъчване.

Мемор изръмжа одобрително. С острите си нокти порът с няколко движения одра котката, отдели късове месо и дойде при Тананарийв. Тя прехапа устни от вонята на кървавите късове и посочи към останалите, които се бяха събрали около огъня.

Гледаше как подчинените на Мемор събират продълговати насекоми с наслада и ги мачкат на кайма. Особено се радваха, когато разкъсваха големи шушулки и вадеха набъбналите червени семена. Тананарийв ги снимаше, гледаше и се учеше.

Един от поровете ѝ донесе червени зърна, които растяха на гроздове. Мемор разпери пера и я увери, че са годни за ядене. Тя посегна и откъсна няколко зърна — а те изсъскаха сърдито. Но не реагираха по никакъв начин, когато ги захапа. Бяха вкусни и определено подобри от корабната храна.

Вкусът им надделя над блудкавата сухота на успокоителните. Тя преживяваше най-страхотния и ужасен момент в живота си, а бе контузена и упоена. Удържа се да не докосне спуканите ребра и счупената си китка, която пулсираше тежко. За ребрата не можеше да направи нищо, освен да не мърда, за да не си пробие дробовете. Бет бе успяла да шинира ръката ѝ доста кадърно. Аптечката, с която разполагаха, ѝ помагаше за болката, но не можеше да направи нищо за притесненията ѝ.

Знаеше, че няма да е от полза за екипа доста време въпреки лечебната паста, с която Абдус мажеше ръката ѝ. Лежеше отпуснато сред лозите и се чудеше как този сложен живот е еволюирал при почти нулева гравитация. Но поне можеше да гледа и да учи така наречения трансезик на извънземните.

Езиците ѝ се удаваха и в университета бе научила френски и руски. Втората ѝ специалност в експедицията бяха контактите с извънземни. Затова сега задачата ѝ бе да комуникира с гигантското създание, което се наричаше Мемор — името бе приблизително и звучеше като басово гърлено ръмжене. Преди си представяше, че ако се натъкнат на извънземни, ще има културна размяна на текстове и записи и въобще… някакъв метод. Нещо като съобщения и кабинет, в който да работи. Но това сега…

Останалите от екипа бяха заети: подбираха храна, строяха заслон и класифицираха разновидностите на Птичите хора — които продължаваха да се появяват, за да работят, да ги зяпат и час по час да сменят цветове на перушината си. Освен това грачеха на някакъв език, за който Мемор бе изръмжала, че не е важен.

Бет дойде да види как е и да ѝ смени превръзката на ръката.

— Странно. Онзи храст ей там мирише на готвено месо.

Двете го погледнаха неспокойно. Някакво приличащо на плъх животно с размерите на куче и голяма глава мина наблизо. Въобще не се притесняваше от хората. Бет бе забелязала, че местната фауна не се бои от тях, вероятно защото нямаше опит с хора. Плъхът долови миризмата и забави ход. Приближи се и храстът изведнъж сякаш разцъфна — и острите му семена се забиха в животното. То изписка и закуцука настрани.