Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Елин бе наясно с това. Мисенианците бяха управлявали Илиум не като благородници, а като престъпни лордове. Но по време на някоя отдавнашна война смъртоносната им флота била толкова важна за победата, че тогавашният крал узаконил властта им. Докато няколко века по-късно не били прогонени от земите си, защото отказали да помогнат на Терасен в друга война.
Лизандра спусна крилете си, достатъчно охладена, и Елин срещна зеления й поглед. Хамелеонката й се струваше леко отчуждена през последната седмица; предпочиташе перата и козината пред човешката кожа. Навярно защото една част от нея сега яздеше към Оринт с Рен и Муртауг. Елин погали копринената глава на приятелката си.
– Мисенианците обърнали гръб на Терасен, защото не искали да измират във война, в която не вярвали.
– А скоро след това се разпръснали и изчезнали безследно – изтъкна Едион. – Накъде биеш? Да не мислиш, че като освободиш Илиум, те ще се върнат в родните си земи? Народът им отдавна е изчезнал, Елин, заедно с морските си дракони.
И наистина в града нямаше нито следа от легендарната флота и воините, водили сражения в далечни, свирепи морета, бранили границите на кралството, проливайки кръвта си по вълните отвъд прозорците. И кръвта на морските си дракони, техни съюзници и оръжия. Когато и последният дракон загинал от мъка по океана на Терасен, мисенианците се изличили напълно. Според древните пророчества само завръщането на морските дракони можело да доведе славните воини в родината им.
Едион започна да вади скритите в дисагите им оръжия, с изключение на Дамарис, и да връзва ножниците им по себе си. Увери се, че ножът от Роуан е здраво закрепен до хълбока му, преди да се обърне към Елин и Лизандра, които още стояха до прозореца.
– Знам, че според вас, двечките, мъжете съществуваме, за да ви подсигуряваме хубава гледка и храна, но да не забравяме, че аз съм генерал от армията на Терасен. Трябва да съберем истинска войска, а не да губим времето си в лов на духове. Ако не придвижим силите си към Севера до средата на есента, зимните бури ще ни възпрепятстват и по суша, и по море.
– Щом си толкова запознат с мощните символи, Едион – отвърна Елин, – знаеш защо Илиум е важен. Не можем да го отстъпим на Адарлан. Поради десетки причини.
Не се и съмняваше, че братовчед й вече ги е пресметнал.
– Тогава завладей града – предизвика я Едион. – Но призори трябва да отплаваме оттук. – Той присви очи насреща й. – Храмът. И заради него е, нали?
– Този храм е мое законно притежание – отвърна Елин. – Не мога да допусна такова омерзение. – Тя раздвижи раменете си. Още не беше свикнала да разкрива плановете си, да се оправдава. Но беше обещала, че ще опита да е по... открита относно намеренията си. А поне по този въпрос можеше да си го позволи. – Нито от страна на Адарлан, нито от страна на Дароу. Не и ако искам да си върна трона един ден.
Едион се замисли. После изсумтя с лека усмивка на лице.
– Неоспорима кралица със синя кръв и легенди зад гърба си. – Изражението му остана вглъбено. – Ще бъдеш неоспорима кралица, ако накараш кралския пламък да разцъфне отново.
– Жалко, че Лизандра може да преобразява само себе си, а не и разни предмети – пророни Елин.
Лизандра изтрака с клюн и разроши перата си в знак на съгласие.
– Казват, че пламъкът разцъфнал веднъж при управлението на Орлон – продължи братовчед й. – Намерили само един цвят, в Оуквалд.
– Знам – отвърна тихо Елин. – Чичо ми го държеше между две стъкла върху бюрото си.
Още си спомняше ясно малкото червено-оранжево цветче със съвсем обикновена форма, но толкова бликащо от живот, че я беше оставило без дъх. Беше разцъфнало в поля и планини из цялото кралство в деня, когато Бранън стъпил на континента. Векове наред след това, откриел ли някой дори едно цветче, настоящият суверен бил смятан за богоизбран и кралството му благоденствало.
Последното цвете, преди това от второто десетилетие от управлението на Орлон, било открито цели деветдесет и пет години по-рано. Елин преглътна сухо.
– Да не би Адарлан...
– У Дароу е – прекъсна я Едион. – Единственото притежание на Орлон, което успял да грабне, преди войниците да превземат двореца.
Елин кимна и магията просветна в отговор. Дори Мечът на Оринт беше попаднал в ръцете на Адарлан, докато Едион не му го взе. Да, братовчед й разбираше повече от всеки друг каква сила можеше да притежава един символ. Как загубата или възраждането на даден символ можеше да срази или окрили всяка армия, всеки народ.
Достатъчно – кралството й бе понесло достатъчно унищожение и болка.