Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Скърцането на лодката и плисъкът на вода бяха единствените звуци наоколо.
– Хората ти вече са се уверили, че не си сред мъртвите. От теб зависи как ще го тълкуват: дали ще възприемат липсата ти като бягство, или като опит да им помогнеш, да ги спасиш. Трябва да им дадеш да разберат.
– Като отида на Мъртвите острови.
Той кимна.
– Едва ли ще те изненада, че Елин е в лоши отношения с пиратския лорд. Ти обаче не си. В твой интерес е да му се представиш като полезен съюзник. Едион ми каза, че едно време Мъртвите острови били похитени от генерал Нарок и няколко от войските на Ераван. Ролф и флотата му избягали... и макар сега Ролф отново да владее Залива на Черепа, този му позор може да е пътят ти към него. Убеди го, че не си като баща си и че ще дадеш на него и пиратите му известни привилегии.
– Тоест, че ще ги превърна в капери.
– Ти имаш злато, и ние имаме злато. Ако с пари и позволение да плячкосва корабите на Ераван можем да си подсигурим цяла армада в Юга, ще е глупаво да не опитаме.
Дориан обмисли думите на принца.
– Никога досега не съм срещал пират.
– Срещна Елин, когато още се представяше като Селена – рече сухо Роуан. – Гарантирам ти, че Ролф няма да е много по-тежък случай.
– Това не ме успокоява.
Роуан се засмя. И помежду им отново се спусна тишина. Накрая принцът каза:
– Съжалявам за Сорша.
Дориан сви рамене и веднага се охули за жеста, който сякаш омаловажаваше Сорша и храбростта й, любовта му към нея.
– Знаеш ли – додаде после, – понякога ми се иска Каол да беше тук, да ми помага. А в други случаи се радвам, че го няма, за да не е в опасност отново. Спокоен съм, че е в Антика с Несрин. – Той огледа принца, смъртоносната му осанка, хищническия покой на Стойката му дори докато гребеше. – Искаш ли... искаш ли да ми обясниш за магията? Не всичко, но... каквото можеш, когато можеш.
Роуан се замисли за миг и отвърна:
– Много крале съм познавал в живота си, Дориан Хавилиард. И много малко биха помолили за помощ в нужда, биха оставили гордостта си.
Дориан подозираше, че бе загубил гордостта си още в ръцете на валгския принц.
– Ще те науча колкото мога, преди да пристигнем в Залива на Черепа – съгласи се Роуан. – Там може и да намерим някой магьосник, измъкнал се на онези кръвопийци, който да те научи по-добре от мен.
– Ти си учил Елин.
Отново мълчание. После:
– Елин е сърцето ми. Научих я на онова, което знам, и се получи, защото магиите ни са дълбоко свързани също като душите ни. Ти си... друг случай. Рядко съм срещал магия като твоята. Трябва ти човек, който да я познава, или поне да знае как да ти помогне да я овладееш. Аз мога да ти покажа как да я контролираш; как да се потапяш в нея и да се грижиш за себе си.
Дориан кимна с благодарност.
– Когато с Елин се срещнахте за пръв път, усети ли...?
Той изсумтя.
– Не. Богове, в никакъв случай. Искахме да се убием един друг. – Смехът напусна гласа му. – Тя беше... на много тъмно място. Аз също. Но си помогнахме взаимно. Намерихме пътя заедно.
За част от секундата Дориан не можа да продума. Сякаш прочел мислите му, Роуан каза:
– И ти ще откриеш пътя си, Дориан. Ще достигнеш до изхода.
Дориан нямаш думи да опише онова, което кипеше в сърцето му, затова само въздъхна към звездното безкрайно небе.
– Към Залива на Черепа тогава.
Усмивката на Роуан представляваше бяла резка в мрака.
– Към Залива на Черепа.
14.
Едион Ашривер, облечен в черни бойни доспехи, се беше скрил в едно тъмно ъгълче на улицата отвъд храма и наблюдаваше как братовчедка му се изкачва по сградата до него.
Вече си бяха осигурили място на някакъв кораб, отплаващ сутринта, а по друг – вестоносен, пътуващ за Вендлин, бяха изпратили писма, подписани и от двама им, с които умоляваха рода Ашривер за помощ. Защото наученото днес...
През последното десетилетие беше посещавал Илиум достатъчно пъти, за да го познава добре. Обикновено с Гибелния легион лагеруваха извън стените на града и така хубаво си прекарваха в пивниците му, че на сутринта редовно повръщаше в собствения си шлем. Ето защо спомените му доста се различаваха от мъртвешката тишина, когато с Елин поеха по прашните улици, закачулени и не твърде общителни.
По време на всичките му посещения в града нито веднъж не му беше хрумнало, че един ден ще скита по улиците му с кралицата си, нито че лицето й ще е толкова пропито с печал при вида на уплашените му, нещастни жители и белезите от войната.