Империя на бури

Той надникна към задницата на лодката, където Роуан седеше с ръка на руля. Заострените му уши още го смайваха, дори месеци, след като се беше запознал с него. А сребристата му коса...

Не като тази на Манон, съвършено бяла като лунна светлина върху девствен сняг.

Зачуди се какво ли е станало с Водачката на Крилото, която беше убила заради него, пощадила го беше.

Не, не пощадила. Спасила.

Дориан не беше глупак. Знаеше, че го е направила за своя облага. Беше му чужда като воина, седящ в другия край на лодката – дори още повече.

Но онази тъмнина, онази жестокост и неподправеният й, откровен светоглед... С нея нямаше тайни. Нямаше лъжи.

– Трябва да ядеш, за да имаш сили – продължаваше Роуан. – Магията ти се захранва от енергията на тялото ти... от теб. Колкото по-отпочинал си, толкова по-силна е тя. И по-важното: толкова по-лесно я контролираш. Силата ти е част от теб, но и води свой собствен живот. Ако я оставиш да прави каквото си иска, ще те погълне, ще те използва като инструмент. – Роуан се усмихна, разкривайки белите си зъби. – Една наша позната обича да изцежда магията си, да я изразходва за безсмислени неща, за да я притъпява. – Дориан усети как погледът на Роуан го приковава с почти физическа мощ. – Ти решаваш до каква степен да я допуснеш в живота си, как да я използваш. Но ако скоро не я овладееш, Ваше Величество, ще те унищожи.

По гръбнака на Дориан пробяга студена тръпка.

Дали откритият океан го подтикна, или безбрежното звездно небе над тях, но Дориан каза:

– Не беше достатъчна. Онзи ден... денят, в който Сорша умря, магията ми не успя да я спаси. – Той разпери ръце върху скута си. – Иска единствено да руши.

Помежду им се спусна тишина, толкова протяжна, че Дориан се зачуди дали Роуан не е заспал. Не беше посмял да го попита кога е спал за последно; определено се беше нахвърлил на храната като прегладнял.

– И аз не успях да спася другарката си – сподели Роуан накрая.

Дориан изправи гръб. Елин му беше разказвала доста за принца, но не и това. Навярно защото не смяташе, че има право да говори за тази му тайна, за тъгата му.

– Съжалявам – каза Дориан.

С магията си беше почувствал връзката между двама им с Елин – стигаше по-надълбоко от кръвта им, от магията им, и беше предположил, че двамата са другари по душа, макар и още да не го бяха обявили пред другиго. Но ако Роуан вече имаше другарка, която бе загубил...

– Ще намразиш света, Дориан – продължи Роуан, – Ще намразиш себе си. Ще намразиш магията си и всеки миг на покой или щастие. Но аз имах късмета да управлявам мирно кралство и никой да не разчита на мен. Ти нямаш този шанс.

Бреговата линия изникна на хоризонта като стена от стръмни скали и Роуан завъртя руля, насочвайки лодката към открито море. Дориан знаеше, че се движат бързо, но сигурно бяха изминали почти половината път до южната граница – под прикритието на мрака не бе подозирал колко скоростно топят километрите.

След кратко мълчание той каза:

– Аз съм владетел на разбито кралство. Народът ми не знае кой го управлява. А сега бягам... – Той поклати глава, долавяйки как умората гризе костите му. – Нима предадох кралството си на Ераван? Какво... какво да сторя сега?