Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
На неподходящо място в неподходящ момент
Уестпорт, пролетта на 580 г.
Канто Силвин довърши сутрешната си филия, намазана с мед, намокри с език пръста си, обра с него трохичките от чинията и с усмивка го облиза. Тихото удоволствие от рутината. Рутината беше нещо, което Мотис много обичаше. Канто се опитваше да харесва същите неща като могъщите хора. Мислеше си, че някой ден може да стане като тях. Но пък нямаше никаква представа как ще го постигне.
Погледна намръщено капчицата мед върху ръкава си.
— Мамка му!
На Мотис това нямаше да му хареса, тъй като представителността беше всичко, но ако се помотаеше още малко, щеше да закъснее. А ако имаше нещо, което Мотис да ненавижда най-много у чиновниците, това беше закъснението. Той се изправи, опитвайки се отчаяно да не вдига шум, но краката на стола му се закачиха за неравните дъски на пода и издадоха ужасно стъргане.
— Кантоларус! — изсъска Мими от съседната стая и Канто потрепна.
Само майка му използваше пълното му име. Само майка му и съпругата му, когато искаше да му се накара. Когато дошляпа в стаята, понесла сина си на ръце, беше наложила на лицето си своето сериозно изражение, с онази лека бръчка между веждите, която той толкова обичаше да вижда, преди да се ожени за нея, но която през месеците след това постепенно изгуби привлекателността си. Като за начало тази бръчка се беше появила, когато му бе описала какъв ще е животът им, след като се оженят. Сега се появяваше, когато му казваше колко далеч от описанието се намираше реалният им живот.
— Да, любов моя? — каза той с тон, който се опита едновременно да я развесели и успокои, но се провали и в двете.
— Колко дълго смяташ да оставаме тук?
— Ами определено докато се върна от работа!
Той се изкиска нервно.
Но не и тя. Всъщност бръчката се задълбочи. От тавана се разнесоха силни удари, последвани от бърборене на висок глас откъм горния етаж, и очите на Мими се извъртяха нагоре. Много кофти момент бяха избрали копелетата, за да се карат. Ако Канто беше и наполовина мъжът, който би трябвало да бъде, той щеше да се качи горе и да им продума нещичко по въпроса. Така му беше казала Мими. Но Канто не беше. И това му беше казала.
— Нали трябваше да е временно — рече тя и синът им се протегна с потрисане, сякаш се опитваше да стовари допълнително вина върху увисналите рамене на Канто.
— Знам, и е такова, такова е! Ама… все още не можем да си позволим нищо по-добро. Заплатата ми няма да стига…
— Тогава или трябва да ти я повишат, или трябва да си намериш по-добре платена работа. — Бръчката стана още по-страшна. — Сега вече си баща, Кантоларус. Трябва да си търсиш полагаемото. Трябва да се държиш като мъж.
— Аз съм мъж! — сопна ѝ се той по възможно най-сърдития и женствен начин. Опита се да накара гласа си да звучи по-плътно. — Очаква ме повишение. Така каза Мотис.
— Нима?
— Нали току-що ти го казах? — Всъщност за последен път Мотис беше разговарял директно с него преди три месеца, и то за да поправи една малка грешка в изчисленията му. Но гневното мръщене на Мими премина в подозрително и Канто отчете това като победа, независимо как беше постигната.
— И преди го е казвал — изръмжа тя и леко повдигна сина си. Той беше едно наистина огромно бебе. — Но не се случи.
— Този път ще се случи, любов моя. Вярвай ми. — Така казваше всеки път. Но му беше по-лесно да излъже, отколкото да провежда трудни разговори. Много по-лесно. За щастие, синът им избра точно този момент, за да измяука и да подръпне нощницата на майка си. Канто съзря в това своя шанс. — Трябва да вървя. И без това закъснявам.
Тя му поднесе лицето си за целувка, но на него му липсваше желание и за щастие, синът им вече усилено ръкомахаше, прегладнял. Затова той просто лепна една мазна усмивка на лицето си, излезе в мухлясалия коридор и отвори скърцащата врата. Загърбеният проблем е същият като решения проблем.
Нали?
Канто затвори счетоводната си книга и стана от бюрото си, промъкна се между една заможна търговка и нейния телохранител и продължи през претъпканата банкова зала.
— Сър! Сър! Мога ли…
Мотис го изгледа бездушно, така както съдържател на заложна къща оглежда имуществото на мъртвец.
— Да, Силвин?
— Ъъъ… — Канто беше изненадан и дори леко се изчерви от удоволствие, че Мотис знае кой е той. На всичкото отгоре днес в залата на банката беше толкова горещо, че той се чувстваше доста изнервен, и изтърси, без да се замисли: — Знаете името ми, сър…?
— Знам имената на всеки мъж и жена, които работят в Банкова къща „Валин“ и стирийската банка. Техните имена, техните постове и техните заплати. — Той присви леко очи. — Не ми харесва да променям което и да е от тези три неща. Какво мога да направя за теб?