Сезонът на Костите

- Ами тогава направете така, че да ви изгони. Тук също е тежко, но не колкото при наставниците. Хранят се с нас само ако се случим на неподходящото място и в неподходящия момент. - Тя сръбна от чашата си. - Вярно, на някои хора не им понася. Имах една приятелка, която прекара известно време при мен, но после се примоли на Рефаимите за втори шанс. Сега е събирачка на кости.

Продължихме да пием кафето в мълчание. Лис свари яйцата и ги изядохме направо от черупките.

- Чудя се - обади се Джулиан - дали Рефаимите изобщо могат да се върнат там, откъдето са дошли?

- Предполагам - сви рамене Лис.

- Тогава не разбирам кое ги кара да стоят тук? Все пак преди са живели другаде. Как са се хранели с аура, преди да ни открият?

- Може би е свързано със Зумерите - предположих аз. -Нали Нашира каза, че те били „паразитна раса“.

- Дали е възможно Зумерите да са им отнели нещо? - погледна ме той.

- Кое, разсъдъка?

- Да - изпръхтя той. - Или пък да са им изсмукали цялата доброта, та да се превърнат в това, което са сега.

Единствено Лис не се засмя.

- Или всичко да е започнало с онова рухване на прага на етера, за което Нашира спомена. Нали те са се появили след него?

- Не мисля, че някога ще узнаем - намеси се Лис. Гласът й звучеше напрегнато. - Не е нещо, за което ще вземат да тръбят наляво и надясно.

- Защо? Те са толкова могъщи, а ние - толкова слаби. Какъв е смисълът да пазят тайни?

- Познанието е сила - каза Джулиан. - Те го притежават, а ние - не.

- Грешиш, братко. Познанието е опасно. - Лис придърпа колене под брадичката си. Звучеше точно като Дъкет. - Научиш ли веднъж нещо, вече не можеш да се отървеш от него. Трябва да го носиш със себе си. Винаги.

Джулиан и аз разменихме погледи. Лис бе прекарала тук по-дълго от нас, може би трябваше просто да приемем съвета й на доверие. Или пък не. Може би този съвет щеше да ни убие.

- Слушай, Лис - казах. - Мислила ли си някога да окажеш съпротива?

- Всеки ден.

- Но не го правиш.

- Мисля си как бих изтръгнала очите на Сухаил с голи ръце - процеди през зъби тя. - Как бих простреляла Нашира сто пъти, във всяка част от тялото. Как бих прерязала гърлото на Гомейса. Но зная, че те първи ще ме убият, затова не го правя.

- Но ако разсъждаваш по този начин, ще си останеш тук завинаги - каза меко Джулиан. - Това ли искаш?

- Разбира се, че не го искам. Искам да си ида у дома. Където и да е това. - Лис отвърна лице встрани. - Знам какво си мислите за мен. Че съм безгръбначно.

- Нямахме това предвид - побързах да я уверя.

- Напротив, имахте и не ви виня. Но след като толкова искате познание, нека ви кажа нещо. Тук е имало въстание, още по време на Сезон на костите XVIII, през 2039 година. Цялото човешко население на Шеол I се вдигнало срещу Рефаимите. - Болката в очите й я състари сякаш с десетилетия. - И всички - зрящи и незрящи - били избити до крак. Без защитата

Buе червеноризците Емитите просто нахлули и ги изтребили. А Рефаимите стояли и гледали отстрани.

Обърнах се към Джулиан. Той не откъсваше очи от Лис.