Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Накрая вратата се отвори и отвътре излезе брат Гуидо с примигващи, ала сухи сини очи. Прекъсна безцеремонно съболезнованията ми с думите:
— Трябва веднага да тръгваме!
— Накъде? — възкликнах и веднага се сетих за картината. Пак ли ще трябва да бягаме? Или ще помолим за аудиенция при Лоренцо Великолепния, въпреки че лорд Силвио се бе споминал? Но очевидно ни предстоеше друга задача.
— Трябва да съобщим новината на Николо — промърмори монахът и започна да върти пръстена на палеца си, който чичото му бе прехвърлил в предсмъртния си час.
— На кого? — Насред тази трагедия напълно бях забравила за кого става въпрос.
Той ме изгледа, а после, когато последните отблясъци на слънцето го обсипаха с позлата и той заприлича на пръстена, отговори:
— На сина му.
Така завърши седемнайсетият ден на месец юни, 1482 година — празникът на свети Раниери, и започна следващият.
Четвърта глава
Ток ни поведе през тъмните улици на града, все още препълнени с празнуващи тълпи. Аз не отлепях очи от запалената факла, която той носеше — следвах я, като че ли бе звездата от Рождество, опитвайки се да проумея станалото. Брат Гуидо се носеше мрачен, приведен под товара на новините, които носеше. Сграбчих краищата на робата му, защото наемникът отпред се движеше много бързо и аз се страхувах да не изостана и да се изгубя. Но продължавах да си мълча. Вътрешно ми се искаше да разпитам брат Гуидо как тълкува последните думи на чичо си. Какво е това „Бисто“? И в какъв смисъл той трябва да „следва светлината“? Дали последното бе своеобразна благословия за избрания от монаха път, касаеща свещената светлина на божественото и живота в лоното на църквата? Ала не смеех да си отворя устата. От една страна, смръщеното изражение на брат Гуидо не предразполагаше към разговори. От друга, не бях много сигурна каква част от разговора той би желал да стигне до ушите на наемника. Затова предпочетох да си държа езика зад зъбите. Накрая стигнахме до поредното странно място — две напълно идентични големи къщи, свързани с арка, поставена на греда, която ги свързваше и превръщаше в едно цяло. Върху гредата имаше часовник, който бих останала да гледам още дълго, ако брат Гуидо не се бе вмъкнал бързо вътре. Тръгнахме по тъмна стълба, която ни отведе до покои толкова бляскави, че привикналите ми към тъмнината очи примигнаха и се насълзиха.
Стаите определено бяха много по-разкошни, отколкото който и да е студент имаше право да обитава — луксът тук надвишаваше лукса дори на самия палат на фамилията Дела Торе. Именно красотите им — меките възглавници, позлатените свещници и кадифените драперии — бяха първото нещо, което забелязах.
Секондо: Забелязах бледолик младеж с нездрав блясък на кожата, изтегнал се върху златен шезлонг.
Терцо: Забелязах малко момче, черно като абанос, легнало върху него, с глава, движеща се усърдно над слабините му.
Горкичкият непорочен брат Гуидо като че ли не схвана веднага какво става. Обаче аз сведох глава, за да скрия усмивката си, а в същия този момент Ток се разсмя дълбоко и гърлено, но побърза да превърне смеха си в кашлица. За първи път зървах някаква проява на веселие в този гигант, а после, когато двамата се спогледахме съзаклятнически, като че ли започнах да го харесвам.
Сценката на дивана се разтури и двете фигури се разделиха. Миг след това Николо Герардеска дела Торе (защото това беше той) небрежно напъха члена си обратно в панталоните си и ни поздрави така спокойно, сякаш го бяхме заварили да прави нещо особено невинно, като например да пише писмо. Малкото негърче, което надали имаше и осем години, се измъкна от стаята, но не и преди да ни изгледа злобно с бадемовидните си очи.