Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

— Когато изляза от тук, ще съм на трийсет и седем години — прошепна Сесилия Роса, въпреки че сега трябваше да говорят наистина силно, за да могат да се чуят през шума от празненството под тях.

— Тогава все още ще имаш половината си живот на разположение — отвърна Сесилия Бланка с доста по-силен глас. — Ще дойдеш при мен и краля, ние сме приятелки за цял живот и това е единственото, срещу което такива като майка Рикиса не могат нищо да направят.

— Но аз сигурно ще изляза от тук само ако Арн се завърне, както се закле, че ще направи. В противен случай ще гния тук вътре до края на живота си — каза Сесилия Роса с малко по-висок глас.

— Нали ще се молиш за Арн всяка нощ, докато настъпи този ден? — попита Сесилия Бланка и стисна по-здраво ръката на приятелката си. — Обещавам ти, че аз ще се моля за същото и може би, ако се подкрепяме, двете заедно ще успеем да умилостивим Божията майка.

— Да, вероятно ще можем. Всеизвестно е, че Дева Мария много пъти се е смилявала над молитви, изпълнени с любов, ако наистина са били настойчиви. Знам един такъв разказ, който е много красив.

— Ако те попитам същото, което ти ме попита, ти действително обичаш Арн Магнусон, нали? Той е не само твоят мост над този гроб, наречен "Божия дом", ти го обичаш, както обичаш Дева Мария, или както се обичат в приказките?

— Да, така е — отговори Сесилия Роса. — Обичам го толкова много, че ме е страх от греха да обичаш някого повече от Господ, любовта ми е вечна и когато тези проклети двайсет години изминат, аз все още ще го обичам.

— Не можеш да си представиш как ти завиждам — призна Сесилия Бланка след малко, извърна се рязко в леглото и прегърна приятелката си.

Те полежаха така известно време, докато сълзите пълнеха очите и на двете. Едва нуждата, която може да прекъсне каквото и да е след едно празненство, сложи край на това. Сесилия Роса трябваше да стане и да се изпишка в гърнето, което някой предвидливо беше поставил под леглото им.

— Трябва да те попитам две неща, които човек може да попита само най-добрия си приятел — започна Сесилия Бланка, когато се мушна отново под завивките от овча кожа. — Какво е чувството да имаш син и в същото време да нямаш син? И толкова ли е неприятно да родиш дете, както много хора казват?

— Питаш ме много неща наведнъж — отговори Сесилия Роса с бегла, уморена усмивка. — Да имаш син като моя, който се казва Магнус и израства при Биргер Бруса, а Бригида му е като майка, е тежко и аз си налагам да не мисля за него освен в молитвите си. Той беше толкова хубав и толкова мъничък! Това да не мога да съм до него е нещастие, по-голямо от затворничеството ми при майка Рикиса. Но дори и в това нещастие имам късмета синът ми да расте при един толкова добър човек като чичото на Арн. Леко налудничаво ли ти се струва, трудно ли ти е да го разбереш?

— Няма такова нещо. Мисля, че е точно както ти казваш. А как беше при раждането?