Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
— Вече си започнала да се притесняваш? Не е ли малко рано сега, когато имаме пазач пред спалнята и всичко останало!
— Не се подигравай с това. Да, притеснявам се. Не мисля, че ще мога да се измъкна, без да родя няколко момчета. Как беше?
— Какво ли знам аз? Аз съм родила само едно. Искаш ли да знаеш дали боли? Да, много боли. Искаш ли да знаеш дали се чувстваш щастлива, когато свърши? Да, чувстваш се щастлива, когато свърши. Сега научи ли от една опитна жена нещо, което не си знаела и преди?
— Чудя се дали боли по-малко, ако човек обича мъжа, който е баща на децата му? — запита се след малко Сесилия Бланка полунашега-полунаистина.
— Да, определено мисля, че е така — отговори Сесилия Роса.
— В такъв случай би било най-добре възможно най-бързо да замина оттук и да започна да обичам наглия крал — въздъхна Сесилия Бланка шеговито.
И двете избухнаха в смях, пречистващ и освобождаващ, и се сгушиха една в друга, почти както в нощта, когато вкочанената от студ Сесилия Бланка беше доведена от карцера. Както си лежаха, и двете се сетиха за онази нощ.
— Аз вярвам и винаги ще вярвам, че ти спаси живота ми онази нощ. Бях измръзнала до кости и животът ми изглеждаше като бледия син пламък, точно преди и последният въглен в огъня да угасне — прошепна Сесилия Бланка право в ухото на приятелката си.
— Пламъкът вътре в теб е много по-силен — отвърна Сесилия Роса сънено.
Те заспаха, но когато дойде време за сутрешната молитва, и двете се събудиха, изправиха се сънени и олюляващи се и започнаха да се обличат преди да осъзнаят, че се намират в хосписа, където все още се чуваха викове от долния етаж.
Когато се пъхнаха обратно под завивките, двете приятелки бяха съвсем будни и не можеха да заспят отново. Светилникът обаче беше угаснал, а навън се стелеше непрогледен мрак.
Тогава те продължиха разговора си оттам, откъдето бяха спрели — от темата за вечното приятелство и вечната любов.
V
Когато Саладин достигна Газа, той не се остави да бъде заблуден от нито един от капаните на врага. Бе воювал прекалено дълго, бе окупирал прекалено много градове и защитавал прекалено много други от нашественици, за да повярва на онова, което виждаше от пръв поглед. Точно сега Газа изглеждаше лесно превземаем, сякаш бе нужно само да нахлуят на конете, сякаш градът бе изоставен и на път да се предаде доброволно. Но на кулата над широко отворените градски врати и спуснатия над рова подвижен мост се вееха черно-белият флаг на рицарите тамплиери и знамената им с лика на Божията майка, която почитаха. Именно на тези знамена човек трябваше да обърне внимание на първо място, а не на онова, което врагът искаше той да види. Мисълта, че тамплиерите биха се предали без бой, бе почти смешна, по-скоро бе обидно, че предводителите им вярваха, че биха могли да успеят с такъв елементарен номер.
С раздразнение Саладин отпращаше с ръка емирите, които идваха на конете си да му предложат един или друг абсурден план за светкавично нападение. Той не промени досегашните си заповеди. Трябваше да продължат така, както бе решено, и да не променят плановете си само заради една отворена врата и привидно разредените редици от защитници, без самите рицари тамплиери, облечени в бяло, да се виждат.
Арн стоеше горе на градската стена заедно със своя оръжейник Гуидо дьо Фарамонд и знаменосеца си Арман и наблюдаваше напрегнато приближаващата вражеска войска. В града — долу и зад него — улиците бяха почистени от боклуци и всичко запалимо; на прозорците бяха сложени дървени кепенци или бяха опънати кожи, напоени в оцет; бегълците, потърсили укритие в града, бяха събрани в каменните складове за зърно, които бяха изпразнени, когато трябваше да се напълни хамбарът вътре в крепостта; а жителите на града се намираха или в домовете си, или участваха в групите, които щяха да отговарят за защитата на града от пожар.
Град Газа бе разположен на хълм, който се спускаше до морето и завършваше с крепостта и залива. Градските врати се намираха на най-високата точка на хълма, така че всяка вражеска атака идваше отдолу. Пътят между градските врати и вратите на крепостта долу при морето бе чист и без препятствия, сякаш бе тренировъчно поле за състезания по езда. Горе на градските стени се виждаха най-вече турски стрелци и отделни, облечени в черно офицери, подредени в нещо, което отвън трябваше да изглежда като доста слаба защита. Това се дължеше на факта, че двеста офицери, в по-голямата си част въоръжени с арбалети, стояха долу с гръб, опрян в защитното укрепление, така че да не се виждат отвън. Така при заповед на Арн защитата на Газа можеше да нарасне двойно за един-единствен миг.