Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Боло само се усмихна, хвана го за ръката и го поведе към дъното на помещението, където имаше проход, спускащ се в мрачната вътрешност на сградата.
— Не бива да се тормозиш, Райдър. Съвсем нормално е да таиш някои съмнения. Да не мислиш, че аз не съжалявам за това, което правя? — Не, мисля, че спиш като пеленаче. — Но осъзнавам, че съм само част от едно търговско начинание, само една брънка от цялата верига, и ако не аз, друг ще се заеме — вероятно някой не така състрадателен, някой, който може би ще се отнася с поверениците си грубо и жестоко. Освен това, ако се замислиш, единствената алтернатива за тези нещастни души е животът в мизерия.
Бяха стигнали до огромен тъмен склад. Мерик усети миризмата на застояло, която го бе посрещнала и зад прага на желязната врата. Миризмата на немити тела, смесена с вонята на урина.
— Вождът елхарим вече прекоси северната ви граница. Хиляди бягат пред неговата ярост и къде си мислиш, че ще отидат? — Мерик се досещаше, но си замълча, не биваше да прекъсва излиянието на Боло. — Ще дойдат точно тук. Хиляди нещастници, натъпкани зад тези стени, без храна, без подслон, разнасящи зарази, създаващи размирици. Аз просто… ще разчистя малко. Те няма да страдат; ще са добре, ще се грижат за тях. Дравистанците се отнасят много добре с робите си — почти като с част от семейството. А каква е алтернативата за тях? Нали не мислиш, че хуртите ще им предложат нещо по-добро? — Мерик се съмняваше. — Разбира се, че не. Така че, ако погледнеш практично на ситуацията, ние дори спасяваме животи… и междувременно изкарваме добри пари. — Боло наблегна на последните думи, като потърка палец и показалец.
Мерик почти му повярва. Почти беше убеден, че в думите му има смисъл, че всъщност дори ще помогнат на тези хора, като ги натоварят на робските кораби. Ще ги опазят от ужасите на войната и от хуртите.
Само че видя какво го чака в мрака и осъзна, че това са глупости.
Складът беше пълен с редици стоманени клетки. Във всяка седеше същество, което бегло напомняше на човек, с мъртви, втренчени в нищото очи. Лицата бяха излинели от глад, дрехите бяха толкова широки, че едва не се свличаха от раменете им. Всичко, което Боло току-що му наговори, се стопи и бе заменено от нарастващ гняв.
Кого се опитваше да излъже това копеле? Те не помагаха на хората, те ги обричаха на мизерия и окови. И що за търговец беше този мошеник? Как ще вземе добра цена, ако „стоката“ е полужива?
— Така — каза Боло със сияйна усмивка, — да поговорим за цената.
Мерик внезапно сви юмруци.
— Цената е договорена вече — каза той през стиснати зъби.
— Да, разбира се. Е, нали виждаш, стоката не е съвсем…
И въпреки че бяха обградени от хората на Боло с изкривените им ятагани, Мерик беше готов да го удуши на мига.
— Това не е мой проблем! — гласът му отекна в склада. — Цената е уговорена! — Усмивката на Боло се смъкна от красивото му лице. — Ако искаш да изкараш още пари за стоката, вземи я нахрани!
Боло погледна към хората си. Мерик знаеше, че е престъпил границата, спореше с Боло пред подчинените му, но нищо друго не можеше да направи. Трябваше да продължи, трябваше да покаже характер или най-вероятно щеше да свърши в стоманена клетка.
— Не ги гледай! — каза Мерик и Боло извърна пак поглед към него. Но Мерик още чуваше как хората му шават отзад. Една дума от Боло и край. — Не мисли, че ще ти помогнат. Ако нещо се случи с мен, Гилдията ще изпрати стотина мъже, които ще те насекат, преди да си успял да си избършеш задника. Ти знаеш какво е Гилдията, нали? Организация, която управлява този град от двеста години. Имат очи и уши по всички пристанища. Имат повече пари, отколкото ти и твоите приятели, взети заедно. Ако се опиташ да я измамиш, тази организация ще те преследва из проклетите ти Четири морета и обратно до залива Кеидро, където ще те нашибат пред очите на хората ти!
Боло го гледаше безстрастно и за миг Мерик си помисли, че най-сетне е изрекъл последните си думи.
После пиратът се усмихна.
— Разбира се — рече той и потупа Мерик по ръката, сякаш бяха стари приятели. — Без лоши чувства — цената си е цена, приемам.
Мерик кимна, обзет от облекчение.
— Цената си е цена.
— И само за да покажа, че нямам лоши чувства, какво ще кажеш да опиташ малко от стоката?
Преди Мерик да отговори, хората на Боло избутаха напред три мършави момичета. Изглеждаха малки, на най-малката едва ли ѝ беше тръгнала още кръвта. Лицата им щяха да са хубави, ако не бяха толкова мръсни, а очите им гледаха така, сякаш бяха видели ужаси, каквито толкова млади хора не бива да виждат… или преживяват. Косите им бяха провиснали, дрехите — изцапани, но те все още стояха с вдигнати брадички, смели, още таяха надежда… за неподчинение.