Вестителят на бурята

Мерик усети как гневът му пак се надига, но може би беше поизчерпал късмета си за този ден и успя да си прехапе езика и да не каже на Боло какво точно мисли за предложението му.

— Имам и момчета, ако предпочиташ? — каза търговецът на роби след няколко мига тишина.

— Не се интересувам — успя да отвърне Мерик, като откъсна очи от момичетата и тръгна към осветената в червено стая, за да излезе от склада и да се отърве от нещастните му обитатели.

— Накараха ме да вярвам, че ти можеш да отговориш на нуждите ми — каза Боло, като го последва извън склада.

— Мога. Няма да имаш проблем със Зелените куртки, нито с пристанищната управа. Само ми кажи колко още… стока ти трябва и ще се погрижим да я намерим. Вярвам, че имаш достатъчно място?

— Разбира се. Ще ми докарат още клетки.

Мерик усети как към гърлото му се надига жлъчка.

— Е, мисля, че приключихме засега.

— Не съвсем — Боло направи жест към един от мъжете, които стояха зад Мерик, и той се обърна. Почти очакваше да го нападнат с нож.

Вместо това огромният Лаго пристъпи напред. Държеше нещо и Мерик си помисли, че е въже, но то внезапно се раздвижи. Единият му край се размахваше и извиваше, хвърляйки странни сенки по стената. Това беше змия и по вниманието, с което чернокожият я държеше, Мерик предположи, че е отровна.

Лаго я изпъна между мускулестите си ръце, а друг мъж се приближи и я посече на две. Кръвта рукна на слузести струйки и черният напълни две чаши, като предложи едната на Мерик и той я пое, без да се усети. Другата даде на Боло, който я сграбчи със сияйна усмивка.