Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Говоря за концерта — прекъсва ме Нейт и аз се изчервявам.
— Да, разбрах.
Поклащам невярващо глава. Първо Нова година в Париж, а сега това… Сякаш наистина ни е било писано пак да се срещнем. Сякаш през всичките тези години ние сме обикаляли земното кълбо, ходили сме на едни и същи места по едно и също време, но непрекъснато сме се разминавали.
Досега.
— Човек би си помислил, че си ме следила — отбелязва той, като че ли разчел мислите ми.
— Или че ти си ме следил! — възкликвам възмутено. Божичко, превръщам се в Робин! Ама, разбира се, че е просто съвпадение! На онзи концерт имаше хиляди други хора!
— Между другото, това не е Боно — доверява ми той, като ми намигва.
— Така ли? И как разбра? — Надниквам над рамото му и виждам, че човекът се изправя. И едва не подскачам на мястото си. Божичко, ама този човек е гигант! Сигурно е над два метра! Изчервявам се от срам и промърморвам: — Да де, но приликата беше много голяма.
— Предполагам смяташ, че онази, която седи ей там, в другия ъгъл, е Мадона — подхвърля закачливо той.
— А до нея са Пош и Бекс — изкисквам се високо.
— Шшшт! — смръщва се той и ми показва с жест да внимавам. — По-леко с децибелите!
— О, извинявай. — Кикотът ми автоматично утихва и аз свеждам сконфузено глава. Имам чувството, че ми е заповядано да се пръждосам. Знам си, че когато си пийна, ставам малко по-шумна от нормалното, но това шампанско ми се качи право в главата! Така става, когато пия на празен стомах. За мое щастие точно в този момент се появява сервитьорът с храната ни.
— Ммммм, божествено е! — отбелязвам, когато слагам първата вилица спагети в устата си. — Искаш ли да опиташ?
— Не, благодаря. Старая се да се пазя от въглехидрати — отговаря Нейт и се заема със зелената си салата.
— И не ядеш спагети, така ли? — възкликвам, автоматично опитвайки се да си представя живота без макарони със сирене. Но не успявам.
— Да. Както и хляб или картофи — кимва той и отваря с вилицата и ножа си един лист маруля. — Както и повечето готвени храни.
— И никакви бисквити? — изписквам.
— И без това не бих ги ял. Те са пълни с рафинирана захар.
— Аха, ясно — кимвам, като се старая да не мисля за всичките пакетчета сладки неща, които съм погълнала през живота си. — Разбирам.
— Като си помисля само с какво се хранехме, когато бяхме в Италия! — върти очи той и клати глава. — Всичката онази пица, всичкият сладолед! Представяш ли си и сега да ги ядеш, а?
Няма нужда да си представям — това е почти единственото, което двете с Робин ядем. Апартаментът ни е пълен с кутии от пица и сладолед. Ами ако Нейт реши да ми дойде на гости след вечерята? Ужас!
— Божичко, не! — побързвам да изрека на глас, а наум си напомням по някое време да отскоча до тоалетната и да изпратя един есемес на Робин, за да я помоля да скрие всички веществени доказателства. За всеки случай.
— Докато живеех в Лос Анджелис, започнах да водя доста по-здравословен начин на живот — продължава той, оставя вилицата си и се привежда към мен. — Обичам да катеря каньоните, тичам по плажа…
В главата ми се включва лента на тичащия по плажа мускулест Нейт и в гърдите ми се надига похот.
— А ти с какво се занимаваш през свободното си време?
— Кой, аз ли? — връщам се рязко от фантазията си аз и забелязвам, че той чака отговора ми.
— Да, ти. За да се поддържаш във форма — пояснява с усмивка.
Нищо. Абсолютно нищо.
Мамка му! Сети се за нещо! По-бързо! Не искам да изглеждам като някоя мързелана, която по цяла вечер си лежи на дивана, гледа Опра и яде бисквити. Добре де, не всяка вечер.
— Ами… обичам да карам ролери!
Е, „обичам“ е малко силна дума за случая. Веднъж отскочих до Хайд Парк, но не знаех как да се спра. И накрая се стоварих върху група френски туристи. Много зле за англо-френските отношения.
— Обичам и йогата.
Ходих на йога веднъж. Може би два пъти. Но иначе много я обичам. И най-вече телата като на Гуинет Полтроу.
— Така ли? Аз също! — отбелязва доволно Нейт. — Някой път трябва да отидем на йога заедно!
Мътните го взели!
— Може, обаче не съм много добра — побързвам да се оправдая. Ако трябва да бъда честна, последния път, когато ходих на йога, едва не си изкарах крака от ставата, докато се опитвах да си пипна пръстите.
— Не се притеснявай, ще ти помагам. В Лос Анджелис имах страхотен учител — отбелязва той, протяга ръка през масата и хваща моята и ми се усмихва така, че над коленете ми започват да лазят тръпки. — Или може би трябва да си правим частни уроци. Само ти и аз.