Падение и подем

– Ах, ти, неблагодарна кучко – изсъска презрително царят.

– Стига вече – намеси се Николай. – Престанете и двамата.

– Аз съм царят на Равка. Няма да...

– Ти си цар без престол – тихо каза Николай. – И с цялото си уважение те моля да си държиш езика зад зъбите.

Царят млъкна и една вена на слепоочието му взе да пулсира.

Николай сключи ръце зад гърба си.

– Женя Сафин, обвинена си в предателство и опит за убийство.

– Ако исках да го уморя, досега да е свършил.

Николай я изгледа предупредително.

– Не съм опитвала да го убия – добави тя.

– Въпреки това си му дала нещо, от което според дворцовите лекари няма избавление. Какво е то?

– Отрова.

– Но тя лесно може да се открие.

– Не и тази. Сама я забърках. Ако се дава на малки дози дълго време, симптомите са незабележими.

– Растителен алкалоид? – намеси се Давид.

Тя кимна.

– Щом се натрупа в достатъчни количества в организма и стигне необходимия праг, органите започват да отказват и пораженията стават необратими. Тази отрова не е убиец. Тя е крадец. Краде от отредените за живот години. Той никога няма да си ги върне.

Тръпки ме побиха от удовлетворението в гласа ù. Онова, което описваше тя, не беше някаква обикновена отрова, а дело на момиче, чиято дарба е някъде между Корпоралки и Фабрикатори. Момиче, което беше прекарало дълго време в работилниците на Материалки.

Царицата обаче клатеше глава.

– На малки дози и в продължение на дълго време? Тя не е имала достъп до храната ни...

– Отрових кожата си – безчувствено уточни Женя – и устните. Така всеки път, когато ме докоснеше... – Тя леко потръпна и погледна към Давид. – Всеки път, когато ме целунеше, той поемаше отровата. – Тя стисна юмруци. – Сам си го причини.

– Но отровата би трябвало да навреди и на теб – обади се Николай.

– Всеки път трябваше да я чистя от кожата си, а после да лекувам изгарянията, причинени от лугата. Всеки път. – Тя пак стисна юмруци. – Но пък си заслужаваше.

Николай потри с ръка устата си.

– Той насилваше ли те?

Женя кимна само веднъж. Едно мускулче заигра върху челюстта на Николай.

– Татко? – настоя той. – Така ли беше?

– Тя е слугиня, Николай. Не ми е трябвало да я насилвам.

След дълго мълчание Николай най-после отново заговори:

– Женя Сафин, когато всичко това свърши, ти ще бъдеш изправена на съд за държавна измяна и заговор с Тъмнейший срещу короната.

Царят се ухили самодоволно. Но Николай още не беше приключил.

– Татко, ти си тежко болен. Дълго служи на короната и на народа на Равка, затова е време да се оттеглиш в заслужен отдих. Тази вечер ще обявиш писмено своята абдикация.

Царят примигна объркано, потрепвайки с клепачи, сякаш все още не разбираше онова, което бе чул.

– Няма да направя подобно...

– Тази вечер ще напишеш обръщението си до народа, а утре заминаваш със „Синьото рибарче“. То ще те отведе до Ос Олта, където ще се погрижат да се прехвърлиш невредим на борда на „Волкволни“, а после и през Истинското море. Може да отидеш на някое топло място, защо не и в Южните колонии.